Ако в такъв момент Тенго се случеше да не е сам, преструваше се, че за момент му е прилошало. То наистина си беше нещо като световъртеж. След малко всичко се връщаше към нормалното. Изваждаше от джоба носната си кърпа и я притискаше към устата си. Докато изчакваше да престане „да му се вие свят“, вдигаше ръка да даде знак на събеседника си, че няма нищо страшно. Понякога всичко свършваше за тридесетина секунди, друг път траеше над минута. Но докато траеше, кадрите се повтаряха като от поставен в автоматичен режим видеомагнетофон. Майка му смъква презрамките и някакъв мъж започва да смуче втвърдените й зърна. Тя затваря очи и изпуска дълбока въздишка. Във въздуха витае топлото, познато му ухание на майчино мляко. Обонянието е най-изостреното сетиво в едно бебе. Чувството за миризма разкрива много неща — понякога разкрива всичко. Сцената е без звук, а въздухът е гъста течност. Чува единствено тихото биене на своето сърце.
Тука гледай, вика му. Тука гледай, а не другаде, казва му. Ти си тук. Няма къде да отидеш, говори му. И посланието се повтаря, повтаря.
Този път „пристъпът“ бе от дългите. Тенго затвори очи, закри, както винаги, устата си с носната кърпа и стисна зъби. Нямаше представа колко дълго трае поредната криза. Можеше единствено да гадае според това колко изтощен се чувстваше след това. Усещаше се физически изцеден, по-преуморен от всякога. Трябваше да мине известно време, преди да може да си отвори очите. Мозъкът му искаше да се пробуди, но мускулите и вътрешните му органи се съпротивляваха. Приличаше на спящо зимен сън животно, което се мъчи да се събуди през погрешен сезон.
— Тенго, Тенго! — чу да го вика някой. Приглушеният глас сякаш идеше от дъното на пещера. Най-после Тенго се усети, че чува собственото си име. — Какво ти е, Тенго? Пак ли ти призля? Добре ли си вече? — Гласът сега му се струваше по-наблизо.
Тенго успя по някое време да отвори очи и да ги фокусира върху дясната си ръка, стиснала ръба на масата. Сега вече бе сигурен, че светът е все още цял и че той е все още част от този свят. Усещаше известна изтръпналост, но ръката безспорно бе неговата. Негова беше и излъчваната от тялото му миризма на пот — необичайно остра, като от животно в зоологическа градина.
Гърлото му беше пресъхнало. Пресегна се и изгълта половината вода от чашата върху масата, като полагаше специални усилия да не я разплиска. Пое си за миг дъх, после я допи. Умът му се връщаше постепенно на мястото си и сетивата му се нормализираха. Остави чашата на масата и обърса уста с носната кърпа.
— Извинявайте. Мина ми.
Помнеше, че събеседникът му се казва Комацу и че разговорът им се водеше в кафене близо до токийската гара Шинджуку. Шумът от околните разговори вече му звучаха като нормални гласове. Двойката от съседната маса гледаше към тях, явно разтревожена. И сервитьорката стоеше притеснена в непосредствена близост, сякаш чакаше клиентът й да повърне. Тенго вдигна глава и й кимна, един вид „Няма страшно, не се притеснявайте“.
— Това беше някакъв пристъп, нали? — попита Комацу.
— Нищо особено. Някакъв световъртеж. Но силен — отвърна Тенго.
Гласът му още звучеше като чужд, но постепенно се възвръщаше.
— Ужасно би било да ти се случи, докато шофираш или вършиш нещо от тоя род — каза Комацу, без да отмести погледа си.
— Не шофирам.
— Това е добре. Познавам един с алергия от кедров полен, който се разкихал, докато карал колата си, и я блъснал в някакъв стълб. Твоето, разбира се, не е просто кихане. Затова и се шокирах първия път. Но вече почти му свикнах.
— Извинявайте.
Тенго вдигна чашата и гаврътна остатъка от кафето си. Нямаше никакъв вкус. Усети само, че по гърлото му се стича хладка течност.
— Искаш ли още една чаша вода? — предложи Комацу.
— Не — завъртя глава Тенго. — Вече съм добре.
Комацу извади от джоба си пакет „Марлборо“, пъхна една цигара в устата си и я запали с рекламното кибритче на заведението8. После си погледна часовника.
— Та за какво ставаше дума? — попита Тенго, докато се мъчеше да възвърне нормалното си състояние.
— Хубав въпрос — каза Комацу, вперил поглед нанякъде, сякаш мислеше дълбоко или поне се преструваше, че мисли — Тенго не беше сигурен кое от двете е вярно. Комацу доста театралничеше, докато говореше и жестикулираше. — А, сетих се. За онова момиче, Фука-Ери. Тъкмо бяхме подхванали темата за нея и за „Въздушната какавида“.
8
Всяко заведение, бръснаро-фризьорски салон и много магазини в Япония предлагат на клиентите си свои рекламни кибритчета с името и адреса си, а често и със запомнящ се дизайн. — Б.пр.