— Точно така, — кимна Тенго. Пристъпът се яви точно когато бе взел да изказва мнението си за Фука-Ери и за нейната повест „Въздушната какавида“.
— И се канех да ти разкажа за този особен неин псевдоним — продължи Комацу.
— Вярно, че е особен. „Фука“ ми звучи като част от фамилно име, докато „Ери“ трябва да е обикновено женско собствено име от рода на Ери или Ерико.
— Абсолютно си прав. Фамилното й име е Фукада, а истинското й малко име е Ерико, при което тя е направила съчетание от двете: „Фука“ плюс „Ери“ прави Фука-Ери.
Тенго извади ръкописа от куфарчето си, положи го върху масата и го затисна с длан, за да подчертае присъствието си:
— Както вече ви казах по телефона, най-хубавото у „Въздушната какавида“ е това, че не подражава никому. Липсва й и капка от онова усещане при новите писатели: „Искам да съм новият еди-кой си“. Стилът безспорно е не шлайфан и тромав. Да не говорим, че й заглавието е сбъркано: „какавида“ вместо „пашкул“. При желание може да бъде разпердушинена от анализи. Но самият сюжет е могъщ: буквално те засмуква. Фабулата като цяло е основана на фантазията, но описанията са невероятно реалистични. Постигнала е чудесен баланс между двете. Не съм сигурен дали думи като „оригиналност“ и „неизбежност“ биха били на място и вероятно бих се съгласил, ако някой настоява, че не е на чак такова ниво, но така или иначе, след като човек изчете цялата творба с всичките й кусури, остава с едно истинско впечатление: повестта те грабва по един необичаен, необясним начин, който може и да е донякъде обезпокоителен.
Комацу не откъсваше очи от Тенго, но не обелваше и дума. Чакаше да чуе още.
Тенго продължи:
— Страшно неприятно ще ми е, ако не допуснат това нещо до конкурса само заради тромавия му стил. През годините съм изчел тонове кандидатстващи творби — или, по-скоро, прехвърлил съм ги по диагонал, а не изчел. Имаше няколко сравнително добре написани, разбира се, но повечето бяха направо ужасни. От всички тези ръкописи единствено се затрогнах от „Въздушната какавида“. За пръв път изпитах желанието да прочета нещо отново.
— Хубаво, хубаво — каза Комацу и пусна струя дим през стиснатите си устни, сякаш целият им разговор го отегчаваше. Но пък Тенго познаваше Комацу достатъчно дълго, че да се върже на подобна демонстрация. Комацу често възприемаше изражение, което или нямаше никаква връзка, или напълно противоречеше на действителното му настроение. Така че Тенго бе готов да го изчака.
— И аз я прочетох — каза след кратка пауза Комацу. — Веднага след като ми се обади. Стилът е под всякаква критика. Ужасна граматика, на места не разбираш какво иска да ти каже. Преди да се залови с писането на белетристика, няма да е зле да се върне в училище и да се научи как се пише най-елементарно изречение.
— Но все пак я прочетохте докрай, надявам се?
Комацу пусна една усмивка — може би намерена от него забита дълбоко навътре в дълго неотваряно чекмедже.
— Вярно. Прочетох я цялата, за моя най-голяма изненада. Поначало никога не чета от край до край представените за конкурса творби на нови писатели. Но в този случай дори препрочетох няколко пасажа. Да приемем, че планетите са се били подредили идеално. Дотолкова поне съм съгласен.
— Тоест, признавате, че има нещо, нали?
Комацу остави цигарата си в улейчето на пепелника и затърка носа си отстрани със средния пръст на дясната си ръка. Но не пожела да отговори на въпроса на Тенго.
А Тенго каза:
— И все пак тя е само на седемнадесет, още учи в гимназия. Просто още не си е създала необходимата дисциплина за четене и писане на белетристика. Знам, че е практически невъзможно да се даде наградата за нов писател на тази творба, но съм убеден, че е достатъчно добра, за да бъде включена в краткия списък. Сигурен съм, че можете да направите нещо в това отношение. Така че да може да спечели следващия път.
— Хмм — отвърна Комацу с нов уклончив отговор и прозявка. Отпи от чашата си с вода. — Дай да размислим, Тенго. Представи си, че я включа в краткия списък. Членовете на журито ще изпоприпадат — макар да е по-вероятно да се изпонасерат. Но твърдо няма да прочетат цялата повест. И четиримата са активни писатели, заети със свои собствени творби. Ще прехвърлят по диагонал първите няколко страници и ще я изхвърлят като съчинение на петокласник. Ще взема да ги навивам да й дадат втора възможност и да им гарантирам, че с малко пипане тук и там ще стане брилянтно произведение, но кой, мислиш, ще ме послуша? Да приемем дори, че „мога да направя нещо в това отношение“. Бих предпочел да го направя спрямо нещо много по-перспективно.