Хората явно действаха ефикасно, без ненужни усилия. Стараеха се да не вдигат излишен шум, а и стъпките им бяха тихи. Приключиха за двадесетина минути. После отвориха входната врата и си заминаха. Чу ги да заключват отвън, след това натиснаха еднократно звънеца, да съобщят, че са си тръгнали. За всеки случай Аомаме изчака още петнадесет минути. Накрая се измъкна от спалнята, убеди се, че е сама, и постави райбера на входната врата.
Големият хладилник бе натъпкан с едноседмичен запас от храна, с тази разлика, че сега не бяха ястия, които просто пъхаш в микровълновата фурна, а най-вече пресни продукти — разни плодове и зеленчуци; риба и месо; тофу, вакаме и нато1; мляко, сирене и портокалов сок; дузина яйца. За да не се натрупва излишен боклук, всичко това бе извадено от оригиналната му опаковка и увито наново в найлоново фолио. Много добре бяха доловили какви храни предпочита. Но как са го постигнали?, питаше се Аомаме. До прозореца стоеше стационарен велосипед — малък, но най-модерен модел, с дигитален дисплей за скоростта, разстоянието и изгорените калории и с възможност да следиш оборотите и пулса. До него имаше и лежанка за коремни преси и за развиване на делтоидните мускули и трицепсите — лесно за сглобяване и разглобяване оборудване, съвършено добре познато на Аомаме. Тази беше от най-модерните, с изключително семпъл, но ефикасен дизайн. С тези две устройства нямаше да й е никак трудно да се поддържа във форма.
Чакаше я и бухалка за софтбол в мек калъф. Аомаме я извади и замахна пробно няколко пъти. Лъскавата нова сребриста бухалка засвистя рязко във въздуха. Познатата тежест й подейства успокояващо. А освен това събуди и спомени за тийнейджърските й години, за времето, прекарано с Тамаки Оцука.
Върху масата бяха трупнати всичките седем тома на „По следите на изгубеното време“. Макар и не нови, нямаха вид на четени. Аомаме прелисти набързо един. Имаше и няколко списания — седмичници и месечници. И пет чисто нови видеофилма, все още в оригиналната си опаковка. Нямаше представа кой ги е избирал, но бяха все нови филми, които не бе гледала. Поначало не обичаше да ходи по кината, така че винаги пропускаше куп нови филми.
В голяма торба от универсален магазин имаше три чисто нови пуловера с различна дебелина; две плътни бархетни ризи и четири тениски с дълъг ръкав — всичките едноцветни и семпли и всичките по мярка. Имаше и плътни чорапи и клинове. След като се канеше да стои тук до декември, щяха да й влязат в употреба. Организаторите на бягството й явно си разбираха от работата.
Отнесе дрехите в спалнята, сгъна ги и подреди някои в чекмеджетата, други сложи на закачалки в гардероба. Седеше вече в кухнята и пиеше кафе, когато телефонът иззвъня: три пъти, пауза, и пак.
— Всичко ли получи? — попита Тамару.
— Да, много ти благодаря. Мисля, че вече съм заредена с всичко необходимо. И фитнес оборудването е предостатъчно. Остава ми само да се захвана с Пруст.
— Ако сме пропуснали нещо, не се притеснявай да ми го кажеш.
— Няма — каза Аомаме. — Но, като гледам, трудно ще ми е да открия някакви пропуски.
Тамару се прокашля:
— Може и да не ми влиза в работата, но нали няма да се сърдиш, ако те предупредя за нещо?
— Казвай.
— Ако не ти се е случвало друг път, трябва да знаеш, че да седиш затворена на едно място сам-сама, без да виждаш и разговаряш с друг човек, не е най-лесното нещо на този свят. Колкото и печен да е човек, все някога ще вдигне някакъв шум. Особено когато го преследват.
— И досега не съм живяла на кой знае колко широко.
— Такъв опит може да се окаже полезен. Но те моля все пак много да внимаваш. Когато човек прекара дълго време под напрежение, може и да не го забележи сам, но нервите му се превръщат в един опънат ластик. После трудно се връщат в първоначалното си състояние.
— Ще внимавам — обеща Аомаме.
— Както вече споменах, ти си изключително предпазлива. Практична и търпелива си, макар да не си прекалено самоуверена. Но колкото и да внимава човек, появи ли се пролука в концентрацията му, неминуемо допуска по някоя и друга грешка. Самотата се превръща в киселина, която те разяжда отвътре.