Лошото бе, че Тенго не можеше да реши дали собственото му познаване на истината е за добро, или за лошо. От една страна, бе много хубаво: поне не му се налагаше да се притеснява за добруването на Фука-Ери. Знаеше, че е в безопасност. Но в същото време му беше и ясно, че и самият той е забъркан в този сложен заговор. И че професор Ебисуно го използваше за лост, с който да вдигне зловещата скала̀, за да може слънчевите лъчи да проникнат под нея. После да изчака да види какво ще излезе изпод скалата. А Тенго бе принуден през цялото време да стои до него. Не че Тенго се вълнуваше какво ще изпълзи отдолу. Би предпочел да не го види. Неминуемо щеше да му донесе още куп неприятности. Но отсега усещаше, че няма друг избор, освен да гледа и той.
Изяде филийките и яйцето, допи кафето си, остави смачкания вестник на масата и излезе от кафенето. Върна се в квартирата, изми си зъбите, взе си душ и се приготви да върви в школата.
През обедната му почивка се появи неочакван посетител. Тенго тъкмо бе свършил сутрешните си часове и бе седнал в учителската стая да прегледа някои от вестниците, когато дойде секретарката на директора да съобщи, че го търсят. Секретарката бе способна жена, една година по-възрастна от Тенго, и въпреки скромната си титла всъщност въртеше изцяло административните дела в школата. Лицето й бе прекалено нестандартно, за да я нарече човек „хубава“, но имаше стройно тяло и прекрасен вкус по отношение на облеклото.
— Казва се господин Ушикава.
Тенго не познаваше човек с такова име. Неизвестно защо, секретарката леко смръщи лице:
— Искал да обсъди с вас „нещо важно“, така че трябвало да се видите на четири очи.
— Нещо важно ли? — сепна се Тенго. Никой досега не бе идвал да обсъжда с него „нещо важно“ в школата за зубрене.
— И понеже приемната беше свободна, оставих го там да ви чака. Знам, че приемната не бива да се ползва от преподавателите без разрешение, но предвид…
— Благодаря — рече Тенго и й хвърли най-чаровната си усмивка.
Тя ни най-малко не се впечатли и замина забързана нанякъде, развяла пешовете на новия си летен жакет на „Агнес Б.“
Ушикава се оказа нисък мъж, вероятно на около четиридесет и пет. Беше се поналял, та не личеше къде точно му е кръстът, а беше натрупал излишна плът и около врата си. Тенго обаче не беше съвсем сигурен за възрастта му. Не съзираше признаците, които да му я подскажат, най-вече заради особения му (или по-скоро необичаен) външен вид. Можеше и по-стар да е, но и много по-млад — някъде между тридесет и две докъм петдесет и шест, да речем. Зъбите му стърчаха, а и гръбнакът му бе странно крив. Темето му представляваше ненормално плоска плешива равнина с разкривени краища и изобщо приличаше на площадка за военни хеликоптери, скалъпена набързо чрез изрязване на върха на малко, но стратегически важно хълмче. Тенго беше видял такава площадка в документален филм за Виетнамската война. От границите на плоското му криво теме стърчаха дебели, черни къдрави косми, толкова пораснали че падаха невчесани до ушите му. При вида им деветдесет и осем от сто човека вероятно биха се сетили за срамни косми. Какво биха си помислили останалите два процента Тенго си нямаше представа.
Всичко у този човек — и лице, и тяло — сякаш бе оформено асиметрично. Това Тенго го забеляза от пръв поглед. То поначало всеки човек е донякъде асиметричен: това само по себе си не противоречи на природните закони. Тенго знаеше прекрасно, че двата му клепача са с различна форма и че левият му тестис висеше повече от лесния. Изобщо телата ни не са серийно производство на фабрика, работеща по установени стандарти. Но при новодошлия разликата между лявата и дясната му страна надвишаваше далеч границите на здравия разум. Видимият и с просто око дисбаланс буквално бъркаше в окото на гледащия го и му създаваше онова чувство на неудобство, което се изпитва в зала с криви огледала.
По сивия костюм на посетителя имаше безброй гънчици, които му придаваха вид на земен масив, шлайфан от минал по него ледник. Яката на бялата му официална риза стърчеше от едната страна, а възелът на вратовръзката му се бе усукал като че от самия напън да съществува точно на това си място. И костюмът, и ризата, и вратовръзката му бяха леко не по мярка. Десенът на вратовръзката наподобяваше купичка прогизнало фиде, изобразена от некадърен студент по рисуване. Всяка част от облеклото му сякаш бе купена набързо от магазин за преоценени дрехи с цел да запълни конкретна належаща нужда. Но колкото повече оглеждаше Тенго дрехите му, толкова повече му домъчняваше за тях, че им се налага да бъдат носени от този мъж. Самият Тенго почти не обръщаше внимание на собственото си облекло, но по неизвестни причини държеше да гледа как се обличат другите. Ако някой го накараше да състави списък на най-зле облечените хора, които е срещнал през последните десет години, този човек щеше да е някъде в горната му част. И не ставаше дума само за отвратителния му стил: той просто създаваше впечатлението, че умишлено поругава самата идея да се носят дрехи.