Аомаме затвори очи и си представи фикуса в саксията, който бе останал в празния й апартамент.
Какво толкова съм се запритеснявала за тоя фикус?
Аомаме прекара следващите няколко минути в плач. Какво ми става?, зачуди се и поклати глава. Напоследък само рева. А най-малко имаше нужда от това. Но не успяваше да спре сълзите. Раменете й потръпваха. Нищо не ми остана. Всичко ценно, което притежавах, изчезна — едно по едно. Всичко си отиде — освен топлия ми спомен за Тенго.
Престани да плачеш, укори се сама Аомаме. Та нали съм вътре в Тенго, като онези учени от „Фантастично пътешествие“. Точно така му беше заглавието — „Фантастично пътешествие“16! Доволна, че си е спомнила името на филма, Аомаме се успокои и престана да плаче. Колкото и сълзи да пролея, те нищо няма да решат. Трябва пак да стана хладнокръвната твърда Аомаме. Кой иска това да стане? Аз го искам. Огледа се. На небето все още имаше две луни.
„Това ще е знак. Затова наблюдавай най-внимателно небето“ — заръчало бе едно от човечетата — тънкогласото.
— Хо-хо! — обадило се бе ритмуващото.
Точно в този миг Аомаме забеляза нещо: не бе единствената, загледана в луната. Отсреща на детската площадка имаше някакъв млад мъж. Седеше най-отгоре на пързалката и гледаше в същата посока. И той като мен вижда две луни, усети тя интуитивно. Няма грешка: и той вижда онова, което виждам и аз. И той вижда, че на този свят има две луни. Но пък Вожда твърдеше, че не всички на този свят могат да виждат двете луни.
Нямаше място за съмнение: и този едър млад мъж гледаше двойката луни на небето. Готова съм да се обзаложа на всичко. Усещам го. Седи той там и гледа голямата жълта луна, а до нея — по-малката, разкривената, с цвят на зелен мъх. И имам чувството, че се мъчи да проумее смисъла на видяното. Дали и той не се е озовал случайно в 1Q84 година? И сега е объркан, недоумяващ смисъла на този нов свят. Няма начин да е друго. Само заради това се е покатерил тази вечер навръх пързалката, за да наблюдава сам луните, да прехвърля различните възможности и всички хипотези, които могат да му минат през ум, и да ги изследва най-подробно.
А може и изобщо да не съм права. Може да е човек на Сакигаке. И да ме следи.
При тази мисъл пулсът й скочи. Дясната й ръка посегна несъзнателно към пистолета под ластика на долнището и стисна дръжката му.
Но пък не долавяше и някакво напрежение или настойчивост в стойката му, нито нещо, което да подсказва склонност към насилие. Просто си седеше там сам-самичък, опрял глава в парапета и загледан право в луните на небето, погълнат от собствените си мисли. Аомаме седеше на балкона си на третия етаж, а той бе долу, под нея. Тя проточи врат и взе да го наблюдава през процепа между непрозрачните пластмасови плоскости, с които бе обграден балконът, и горния му парапет. Дори да вдигнеше поглед към нея, той надали щеше да я види; а и очевидно бе напълно погълнат от небесната гледка, за да забележи, че някой го наблюдава.
Аомаме си наложи спокойствие и бавно изпусна насъбралия се в гърдите й въздух. Отпусна пръстите си и ги махна от дръжката на пистолета. И от заетата вече позиция продължи да наблюдава младия мъж. Оттук успяваше да види единствено профила му. Живачната лампа над детската площадка го къпеше в ярката си светлина. Беше висок човек с широки рамене, с твърда на вид късо подстригана коса и носеше тениска с дълги, навити до под лактите ръкави. Не личеше да е особено красив, но чертите му бяха хубави, солидни, а и формата на главата му не бе никак лоша. Ако беше малко по-стар и с по-оредяла коса, можеше да мине и за красавец. И изведнъж Аомаме осъзна:
Това е Тенго.
Не, изключено е, помисли си веднага след това. И завъртя рязко глава няколко пъти. Няма начин. Сто на сто греша. Нещата не се случват така. Но й стана невъзможно да диша нормално. И тялото й не желаеше да й се подчинява. Мисълта и действията й отказваха напълно да влязат в синхрон. Трябва пак хубаво да го огледам, рече си, но неизвестно защо, не успяваше да фокусира погледа си. Най-неочаквано зрението на дясното й око взе да се различава коренно от това на лявото. И тя несъзнателно разкриви лице.