Какво да предприема?
Аомаме не бе в състояние да реши. Отиде в банята и изтри следите от сълзите си. Огледа се в огледалото и бързо оправи косата си. Лицето й на нищо не приличаше. Очите й бяха кървясали. Облечена бе отвратително — избелял жарсен спортен екип със странна издутина отзад, там, където бе напъхала деветмилиметровия автоматичен пистолет под ластика. Нима така ще се представи пред мъжа, по когото изгаря от двадесет години? Защо не си беше облякла нещо по-свястно? Сега вече бе късно. Нямаше време за преобличане. Нахлузи чифт маратонки, взе на бегом по аварийната стълба трите етажа до долу, прекоси улицата, отиде на детската площадка и се отправи към пързалката, но там нямаше и помен от Тенго. Окъпаният от изкуствената светлина на живачната лампа връх на пързалката бе безлюден — по-тъмен, по-студен и по-празен от обратната страна на луната.
Да не би пък да беше халюцинация?
Никаква халюцинация не беше, рече си останалата без дъх Аомаме. Няма съмнение, че само допреди секунди Тенго беше тук. Покатери се върху пързалката и се огледа във всички посоки. Нямаше жива душа. Но той не може да се е отдалечил чак толкова. Тука беше допреди няколко минути — четири, най-много пет. Ако се затичам, ще успея да го настигна.
Но Аомаме се отказа. Почти насила се спря. Не, не бива. Не знам дори в коя посока е поел оттук. Най-малко ми е дотрябвало да търча безцелно цяла нощ по улиците на Коенджи. В никакъв случай не бива да го правя. Докато Аомаме се двоумеше на балкона, Тенго бе слязъл от пързалката и си бе отишъл. То, като се замислиш, явно съдбата ми го е отредила. Колебах се, колебах се и за миг изгубих способността си да разсъждавам, а в това време Тенго си е заминал. Точно това ми се случи.
А може и да е за добро, мислеше си Аомаме. Може това да е най-добрият вариант. Но поне успях да открия Тенго. Току-що го видях на отсрещната страна на улицата. И се разтреперих от мисълта, че може да ме прегърне. Макар и само за броени секунди успях да изживея тази мощна радост и очакване. Затвори очи, хвана се за парапета на пързалката и прехапа устна.
После приседна в позата, в която и Тенго бе седял. И вдигна очи към югозападното небе, където двете луни — голямата и малката — си висяха една до друга. А само преди минути бе наблюдавала Тенго от балкона на апартамента си, където силното й колебание сякаш продължаваше да витае.
1Q84 — това е името, дадено на този свят. Влязла съм, без да искам, в него преди шест месеца, а сега най-умишлено се готвя да го напусна. Но Тенго ще остане тук дори след като мен ме няма. Естествено, нямам никаква представа как този свят ще се отрази на Тенго. Няма как да остана с него до края. Но какво от това? Нали ще умра за него! Нямах възможността да изживея собствения си живот — тази възможност поначало ми е била отнета. Но пък ще имам възможността да умра заради него. И това ми стига. Да умра с усмивка на лице.
И това не е никаква лъжа.
Аомаме се напъваше да усети поне нещо мъничко останало от присъствието на Тенго на върха на пързалката, но не долови абсолютно никаква топлина. Нощният вятър — предвестник на есента — вееше през листата на зелковата и бе замел всички следи от Тенго. Но Аомаме все пак остана да седи там и да гледа двете луни, къпещи я в своята странна, лишена от емоции светлина. Звуците на града се сливаха в един общ шум, обгръщащ я със своя басо континуо17. Сети се за паячетата, оплели мрежи по аварийната стълба на градската високоскоростна магистрала. Дали са живи още и дали поддържат мрежите си?
После се засмя.
Готова съм, рече си. Предприела съм всичко необходимо.
Оставаше й обаче да посети едно определено място.
Двадесет и втора глава
(Тенго): Докато на небето има две луни
След като слезе от пързалката и напусна детската площадка, Тенго се зашля безцелно из Коенджи, почти без да усеща как минава от една улица на друга. Мъчеше се да сложи в ред обърканите мисли в главата си, но в момента не му се удаваше да размишлява стегнато — най-вероятно поради разнообразието от мисли, които го бяха занимавали, докато седеше на пързалката: за увеличения брой на луните, за кръвните връзки, за новата глава в живота му, за опияняващо реалистичното му видение, за Фука-Ери и „Въздушната какавида“ и за Аомаме, която, изглежда, се криеше някъде наблизо. Поради тази бъркотия в главата му Тенго усети как способността му да се съсредоточава е поставена на крайно изпитание. Прищя му се просто да си легне и да заспи дълбоко. Пък на сутринта да продължи мисловният процес. Сега, колкото и да се напъваше, нищо нямаше да му стане по-ясно.
17