Аомаме се приведе над металната преграда и потърси с очи аварийното стълбище. Но него го нямаше. Погледна втори, трети, четвърти път — все със същия резултат. Аварийното стълбище бе изчезнало. Аомаме прехапа устна и разкриви докрай лицето си.
Не, не съм сбъркала мястото. Точно на тази отбивка беше. И всичко наоколо си е така, както го помня. И билборда на „Есо“. И аварийното стълбище си съществуваше на това място в света на 1984 година. Аомаме го бе намерила съвсем лесно, точно там, където й бе казал странният таксиметров шофьор. Прекрачила бе преградата и бе слязла по него. Но в света на 1Q84-та аварийното стълбище липсваше.
Изходът й бе блокиран.
Аомаме възвърна нормалния вид на лицето си и внимателно се огледа около себе си. И пак погледна към билборда на „Есо“. С ръкохватка в лапата, с навирена опашка, тигърът я гледаше от рамката с хитра, многозначителна и щастлива усмивка — толкова безкрайно щастлива, сякаш искаше да й внуши, че по-голямо задоволство просто е невъзможно.
Ама, разбира се, помисли си Аомаме.
Тя от самото начало точно това очакваше. Та нали, преди да го убие в апартамента в хотел „Окура“, Вожда й каза: няма път за връщане от 1Q84-та в 1984-та. Вратата към този свят се отваря само в едната посока.
И така да беше, Аомаме държеше да получи потвърждение на факта със собствените си очи. Такава си беше по характер. И сега вече го бе доказала. Край на всичко. Доказателството е налице. Q.E.D.18
Аомаме се облегна на металната преграда и огледа небето. Времето беше идеално. Няколко дълги тесни облака очертаваха прави линии по тъмносиньото небе. Погледът й се губеше из небесния безкрай. Нямаше вид на градско небе. Но и луни не се виждаха. Къде може да са отишли? Е, луната си е луна, а аз съм си аз. И всяка от нас си има свой живот за живеене. Всяка има своите си планове.
Ако беше Фей Дънауей, Аомаме трябваше в този момент да извади тънка дълга цигара и да я запали хладнокръвно със запалката си, докато присвива изискано очи. Но Аомаме не пушеше, пък и не носеше у себе си нито цигари, нито запалка. В чантата си имаше само лимонов дропс против кашлица. А освен това — и стоманен деветмилиметров автоматичен пистолет и специално изработено ледокопче, което бе забила в тила на няколко мъже. И двата предмета можеха да се окажат по-смъртоносни от цигарите.
Огледа колоните спрели автомобили. Хората от колите бяха вперили погледите си в нея. Че как иначе? Колко пъти му се случваше на човек да види обикновен гражданин, тръгнал пеш по градската високоскоростна магистрала, хеле пък млада жена по минипола и високи токчета, със зелени слънчеви очила и усмивка на устните. Само някой съвсем ненормален би пропуснал подобна гледка.
Повечето автомобили по естакадата бяха огромни камиони. Караха за Токио какви ли не стоки от какви ли не места. Водачите им вероятно бяха шофирали цяла нощ. И накрая се бяха набутали в съдбоносното сутрешно задръстване. Беше им писнало, чувстваха се уморени. Мечтаеха си единствено да вземат душ, да се обръснат, да легнат и да заспят. Гледаха Аомаме безизразно, сякаш виждаха пред себе си някакво непознато животно. Прекалено уморени бяха, че да я възприемат позитивно.
Наврян между многото камиони като грациозна антилопа, попаднала насред стадо тромави носорози, бе един сребрист мерцедес-бенц купе. Изящното му тяло с чисто нов фабричен вид отразяваше новоизгрялото утринно слънце. Джантите му бяха в цвета на каросерията. Колата бе внос, с волана отляво. Прозорецът на шофьора бе свален и отвътре право в Аомаме бе вперила погледа си добре облечена жена на средна възраст. Слънчеви очила „Живанши“. Ръцете — видими върху волана. Блестящи пръстени.
Жената беше мила на вид и май се притесняваше за Аомаме. Очевидно се чудеше какво може да прави една добре облечена млада жена на пътното платно на градската високоскоростна магистрала и какво я е накарало да е там. И, изглежда, се канеше да повика Аомаме и да я закара където поиска.
18
Съкратено от латинския израз