Не, не може да е Аюми, рече си в началото. Сигурно е някаква грешка — просто поразителна прилика с младата и приятелка полицайка. Какво би могло да пише във вестник точно пък за Аюми, и то придружено със снимка. Но колкото повече се вглеждаше, толкова повече се убеждаваше, че пред очите й е бившата й партньорка в дребните сексуални гуляи. На портретната снимка Аюми беше със загатната усмивка — изкуствена и непривична за нея. Истинската Аюми се смееше естествено, открито, с цялото си лице. Снимката сякаш бе правена специално за някакъв обществен албум. Очевидното й неудобство издаваше някакво притеснение.
Аомаме предпочиташе да не чете придружаващия снимката текст. Стигаше й хвърленият върху едрото заглавие до снимката поглед, за да разбере какво всъщност е станало. Но се оказа, че й е невъзможно да не прочете написаното. Все пак то действително съществуваше. И нямаше как да пренебрегне реалността. Аомаме пое дълбоко дъх и се зачете:
Аюми Накано (26). Неомъжена. Живееща в район Шинджуку, Токио.
Дописката съобщаваше, че Аюми била намерена мъртва в хотелска стая в Шибуя. Била удушена с колан от хавлия за баня. Намерили я чисто гола, прикована с белезници към леглото, с натикано в устата й парче плат. Открил я служител на хотела, докато преглеждал стаята преди обяд. Аюми и някакъв мъж я били наели към единадесет часа предната вечер, а мъжът си бил заминал сам призори. Всичко било платено предварително. Подобни случаи не бяха чак толкова необичайни в големия град, където смесването на хора освобождаваше високи температури, избиващи понякога в насилие. Във вестниците бе пълно с подобни репортажи. Но в конкретния случай имаше и някои необичайни аспекти. Жертвата бе полицейска служителка, а белезниците, явно използвани като сексиграчка, бяха истински, служебни, а не от евтините артикули, които може да се закупят от сексмагазините. Оттам, естествено, и обществената значимост на новината.
Четвърта глава
(Тенго): По-добре човек да не си пожелава подобно нещо
Къде ли е тя сега? С какво ли се занимава? Дали е още член на „Обществото на свидетелите“?
Дано не е, мислеше си Тенго. Религиозните убеждения, разбира се, са въпрос на лична свобода. И той няма правото да се меси в тези работи. Но, доколкото си спомняше, тя още от малка не даваше признаци да й е приятно, че принадлежи към „Обществото на свидетелите“.
Докато следваше, Тенго се бе хванал на почасова работа в склад за алкохол на едро. Заплащането не бе никак лошо, но постоянното хамалуване с тежките каси оставяше дори якия Тенго с болки в ставите в края на всеки работен ден. Случи се така, че попадна в една смяна с двама младежи, израсли като „второ поколение“ членове в „Обществото на свидетелите“. Бяха учтиви, свестни момчета на неговата възраст и се трудеха сериозно. Веднъж след работа тримата се отбиха в някакъв бар да пият по една бира. Онези двамата били приятели от детинство, но преди няколко години напуснали сектата. И като излезли от вярата, стъпили в реалния свят. Но, доколкото можеше да определи Тенго, и двамата не се бяха адаптирали докрай в този нов за тях свят. Понеже бяха израсли в една тясна, сплотена общност, трудно им бе да разберат и приемат правилата на по-широкия свят. Поради което често губеха увереност и се озадачаваха от заобикалящите ги събития. Та колкото и да се чувстваха разкрепостени от това, че са напуснали вярата, все изпитваха и някакво постоянно подозрение, че може би са сбъркали в избора си.
Тенго напълно им съчувстваше. По-различно щеше да е, ако са напуснали своя си свят като деца, преди характерите им да са били напълно оформени; но след като бяха пропуснали тази възможност, не им бе останало друго, освен да живеят в общността на „Свидетелите“ и да се съобразяват с нейните ценности. Или пък за сметка на значителна саможертва и разчитайки единствено на собствените си сили, да прекроят своите обичаи и възгледи из основи. При всеки разговор с тях Тенго се сещаше за онова момиче и се надяваше да не й се е наложило и на нея да изживее същите болки, каквито се бяха стоварили върху двамата младежи.
След като момичето пусна ръката му и хукна от класната стая, без да се обърне назад, Тенго остана прикован на място, неспособен да предприеме каквото и да било. Тя толкова силно бе стискала лявата му ръка, че усещането от допира й изчезна чак след няколко дни. Но дори след време, след изчезването на прекия физически спомен, сърцето му не успя да се отърве от отпечатъка, който бе оставила в него.