Така каза Ушикава.
И двамата, изглежда, се мъчеха да му внушат едно и също нещо: Тенго е отприщил някаква сила, преди самият той да я е опознал, и тя сега оказва реално (вероятно нежелано) влияние върху околния му свят. Тенго изключи текстообработващата машина, седна на пода и впери поглед в телефона. Нуждаеше се от още подсказвания, от още парченца от пъзела. Само че никой не му ги даваше. Добрината поне в момента (или поначало) бе кът на този свят.
Запита се дали той да не позвъни някому — било то на Комацу, професор Ебисуно или Ушикава. Но не намери сили у себе си да го стори в действителност. Писнало му беше от неразбираемите им, умишлено критични изказвания. Щом им поискаше да му подскажат как да разреши дадена гатанка, те просто му задаваха нова. Нямаше никакво намерение да играе играта им вечно. Фука-Ери и Тенго са мощен екип. И толкоз. Стигаше само да кажат: „Тенго и Фука-Ери“. Все едно казваха „Сони и Шер“. Ритъмът не замлъква3.
Дните отминаваха един подир друг. Накрая на Тенго му омръзна да кисне постоянно в апартамента си и да чака нещо да се случи. Напъха в джобовете си портфейла и една книжка джобно издание, нахлупи си бейзболна шапка, сложи си тъмни очила и се отправи с решителна крачка към близката гара Коенджи. Показа абонаментната си карта и се качи на експресния влак на линията Чуо към центъра. Вагонът бе празен. Нищо не си беше наумил да прави. Щеше да върви и да върши (или не) каквото му дойдеше на ум. Беше десет часа в едно безветрено лятно утро и слънцето вече прежуряше.
Подозираше, че някой от „изследователите“ на Ушикава може да го следи. Още по пътя за гарата внимаваше, спираше се внезапно, за да погледне зад себе си, но не забеляза нищо съмнително. На гарата нарочно отиде на погрешния перон, после, уж внезапно сменил намеренията си, хукна надолу по стъпалата към перона за влаковете в противоположната посока. Не забеляза обаче друг да предприема същите маневри. Май започваше да страда от типичната мания за преследване. Разбира се, че никой не го следи. Та нали и самият Тенго не знаеше накъде се е запътил и какво смята да прави. Самият той искаше най-много да следи отдалече собствените си предстоящи действия.
Влакът, на който се качи, подмина Шинджуку, Йоцуя, Очаномидзу и навлезе в централната токийска гара — края на линията. Всички слязоха, слезе и той. Седна на пейка и се замисли накъде да поеме. Сега съм в центъра на Токио, рече си. Никакви планове нямам за деня. Мога да отида където си поискам. Имам чувството, че денят ще е горещ. Мога да отида на плаж. Вдигна глава и огледа перонния указател. И изведнъж осъзна какво е правел от самото начало.
Опита се да разтръска няколко пъти главата си, но загнездилата се мисъл не щеше да се махне. Изглежда, подсъзнателно го бе решил още в мига, в който се качи от своята гара, Коенджи, на влака по линията Чуо за центъра. Въздъхна, стана от пейката, слезе по стълбите от перона и се насочи към перона на линията Собу. Пътьом се спря да попита един гаров служител коя е най-бързата връзка за Чикура. Човекът заразлиства дебел справочник с разписания. Най-добре било да вземе специалния експрес в 11:30 до Татеяма, а оттам да смени с пътнически влак, който спира в Чикура малко след два. Купи си двупосочен билет Токио — Чикура със запазено място на експреса. После влезе в ресторанта на гарата и си поръча ориз с къри и салата. Доуби оставащото му време с чаша рядко кафе.
Самата мисъл, че отива да види баща си, му действаше потискащо. Поначало не изпитваше към него някаква особена обич, а и той вероятно не го обичаше кой знае колко. Нямаше представа дали баща му изобщо желаеше да го види. Беше се пенсионирал от Ен Ейч Кей преди четири години и скоро след това бе постъпил в санаториум в Чикура, специализиран в грижите за пациенти с когнитивни разстройства. През цялото това време Тенго го беше посетил само два пъти — първия път, когато го приемаха и някаква административна процедура бе наложила Тенго, в качеството му на единствен родственик, да се яви. И втория път пак във връзка с друг належащ административен проблем. Само два пъти и толкоз.
Санаториумът се помещаваше върху просторен парцел земя от другата страна на крайбрежния път. По едно време бил вила на богата фамилия, свързана с един от предвоенните дзайбацу — големите влиятелни фамилни финансово-промишлени монополи, — но впоследствие бил придобит за почивна станция от застрахователно дружество, а още по-късно бил превърнат в санаториум най-вече за лечение на хора с когнитивни разстройства. Новодошлият го възприемаше като странна комбинация от елегантни стари дървени постройки и нови триетажни сгради от армиран бетон. Но въздухът бе чист и като се изключи постоянният рев на прибоя, наоколо цареше тишина. Когато вятърът не духаше силно, човек можеше да се разхожда по брега. Внушителна борова гора засланяше градината от ветровете. И медицинското оборудване бе превъзходно.