Благодарение на здравната си застраховка, бонуса при пенсиониране, спестяванията си и пенсията бащата на Тенго вероятно можеше да прекара остатъка от живота си тук в пълни удобства — и то само поради факта, че някога е имал късмета да го назначат на щат към Ен Ейч Кей. Надали щеше да остави някакво наследство, но поне собствените си старини беше осигурил адекватно, за което Тенго му бе безкрайно благодарен. Независимо от това дали този човек бе биологичният му баща, или не, Тенго нямаше намерение нито да взема нещо от него, нито пък да му дава. Бяха две отделни човешки личности, произлезли от — и отправили се към — две съвсем различни места. И по някаква случайност бяха прекарали определен брой години от живота си заедно. Жалко, че нещата стигнаха до подобен край, смяташе Тенго, но самият той нищо не можеше да направи по въпроса.
Даваше си сметка, че е дошло време отново да навести баща си. Мисълта никак не му се нравеше и той най-охотно би свърнал обратно към квартирата си. Но така или иначе, двупосочният билет и талонът за запазено място в експреса бяха вече в джоба му. Готов беше да заминава.
Стана, плати си сметката и се отправи към перона да чака пристигането на експреса за Татеяма. Пак се огледа и пак не видя никакъв „изследовател“. Наоколо му имаше само тръгнали към плажа привидно щастливи семейства. Свали тъмните очила, пъхна ги в един от джобовете си и намести бейзболната шапка на главата си. Майната им, рече си. Да ме шпионират колкото си щат. Тръгнал съм за един крайморски град в префектура Чиба да видя баща си, който страда от деменция. А той я познае сина си, я не. Още миналия път паметта му беше доста несигурна. И оттогава най-вероятно още повече се е влошила. При когнитивните разстройства има само напредък, никога — връщане назад. Или поне така разправят. Приличат на червячните винтове по това, че се движат само в една посока.
След като влакът излезе от токийската гара. Тенго извади книжката, която си носеше, и се зачете. Избрал си бе антология с разкази на тема пътешествия, сред които един за млад мъж, отправил се към град, които се управлява от котки. Озаглавен бе „Котешкият град“ — фантастика от непознат нему немски автор. Според редакторската бележка към книгата разказът бил написан по някое време между двете световни войни4.
Младежът пътува сам, само с една чанта, без някаква определена крайна цел. Вози се на влака и слиза на всяка гара, която предизвика интереса му. Наема си стая, разглежда забележителностите и стои колкото дълго си иска. Като му омръзне, хваща следващия влак. Така прекарва всичките си ваканции.
Един ден съзира от прозореца на влака изключително красива река. Покрай бреговете й се точат плавно зелени хълмове, а в подножието им лежи тихо на вид, симпатично градче със стар каменен мост над реката. Сцената го омайва. Ако не на друго, в подобно градче може да разчита поне да похапне прясна речна риба. Влакът спира на гарата и младежът слиза с чантата. Никой друг не слиза от влака, който потегля моментално.
Не вижда наоколо и никакви перонни работници. Явно гарата не е особено оживена. Минава по каменния мост и влиза в града. Наоколо му няма жива душа. Всички магазини са със спуснати кепенци, кметството също пустее. И на рецепцията на единствения хотел в града няма жива душа. Никой не се показва и след като натиска звънеца. Мястото е напълно обезлюдено. Може би обитателите му си почиват по домовете. Но е все още само 10:30 сутринта, тоест прекалено рано за следобедна дрямка. Ами ако нещо е прогонило всички хора от града? Така или иначе, следващият влак е чак на другата сутрин, така че няма друг вариант, освен да преспи тук. И той тръгва из града да убива времето.
Оказва се обаче, че се е озовал в котешки град. Щом слънцето залезе, по моста в града пристигат безброй котки — най-различни на вид и цвят. Доста по-едри са от обикновените, но все пак са котки. Гледката шокира младежа и той се покатерва навръх градската камбанария да се скрие. А котките се заемат с ежедневните си дейности: вдигат кепенците на магазините и сядат зад бюрата си в кметството да си вършат работата. През това време по моста прииждат още котки. Тръгват да пазаруват по магазините, влизат в кметството да решават свои си административни въпроси, сядат да похапнат в хотелския ресторант или пият бира в таверната и пеят весели котешки песни. Една котка свири на акордеон, а останалите танцуват. И понеже котките виждат добре в тъмното, не се нуждаят от почти никакво осветление. През въпросната нощ обаче има пълнолуние, та скритият навръх камбанарията младеж успява всичко да види. С приближаването на изгрева котките затварят магазините, приключват работата и официалните си задължения и вкупом заминават нанякъде по моста.
4
В разговор онлайн с редактор от сп. „Ню Йоркър“, където въпросният откъс от настоящия роман е публикуван в средата на август 2011 г., Мураками признава: „“Котешкият град" е измислен от мен разказ. Предполагам, че навремето съм прочел някъде нещо подобно, но нямам никакъв конкретен спомен за прочетеното". — Б.пр.