— Знанието е ценен обществен капитал — изрече монотонно бащата, макар и с малко по-тих отпреди глас, сякаш някой се бе пресегнал иззад него и бе намалил силата на звука. — Капитал, който следва да се трупа в огромни количества и да се използва най-грижовно. Да се предава от поколение на поколение в най-полезните му форми. И това е още една причина Ен Ейч Кей да настоява за вашата абонаментна такса и…
Това май му е станала някаква мантра, рече си Тенго. В това е била защитата му през всичките тези години — в рецитирането на подобни фрази. На Тенго му се стори, че е длъжен да извади живия човек иззад обграждащата го преграда.
— Що за човек беше майка ми? — прекъсна го. — Къде отиде? Какво се е случило с нея?
Баща му внезапно прекрати рецитацията си.
— Писна ми да живея сред омраза и обиди — продължи Тенго. — Писна ми да живея, без да мога никого да обичам. Нито един приятел си нямам. Нито един! А най-лошото е, че и себе си не мога да обичам. Защо? Защо не мога да обичам себе си? Защото не съм способен и другиго да обичам, затова! Човек се учи да се обича, като просто обича друг и бива обичан от друг. Разбираш ли какво ти говоря? Човек, който не може да обича друг, не може да обича истински и себе си. И не те виня теб за това. Като се замисля, по-скоро и ти си жертва на същото. Вероятно и ти не можеш да обичаш себе си. Или бъркам, а?
Баща му се бе обвил в мълчание, стиснал плътно устни. И бе невъзможно по изражението му да се прецени дали изобщо разбира Тенго, или не. И Тенго се умълча и се намести по-удобно на стола. През отворения прозорец лъхна ветрец, раздвижи изпечените от слънцето завеси и нежните листенца на цветето в саксията и се измъкна през отворената врата в коридора. Шепотът на триещите се една о друга борови иглички се смеси с писъка на цикадите.
Тенго сниши глас:
— Често ми се явява едно видение — едно и също, неизменно, откакто се помня. И подозирам, че не е толкова видение, колкото спомен от нещо случило се в действителност. Аз съм на годинка и половина и майка ми е до мен. Прегърнала се е с някакъв млад мъж. Но това не си ти. Нямам представа кой може да бъде, но съм сигурен, че не си ти. Не знам защо, но тази сцена се е запечатала в съзнанието ми.
Бащата нищо не каза, но очите му явно виждаха нещо друго — нещо, което не бе там. Двамата продължиха да мълчат. Тенго слушаше изведнъж засилилия се вятър. Нямаше представа какво слуша баща му.
— Чудя се дали мога да ви помоля да ми почетете малко — обяви с официален тон баща му след дълго мълчание. — Зрението ми се влоши дотам, че вече не мога да чета. А и не мога да следя дълго смисъла на думите по страницата. Там, на етажерката, има няколко книги. Вземете една по ваш избор.
Тенго се предаде, стана и отиде да огледа подредените на етажерката книги. Повечето бяха исторически романи за онези времена, когато по земите са скитали самураи. Налице бяха и всички томове на „Сабята на съдбата“5.
Но Тенго нямаше сили да чете на баща си от някоя старовремска книга, пълна с архаични думи.
— Ако не възразяваш, ще ти прочета един разказ за град, в който живеят само котки — каза. — Самият аз го прочетох по пътя.
— Град, в който живеят само котки — повтори бащата, предвкусвайки удоволствието. — Прочетете ми го, стига да не ви затруднявам.
Тенго погледна часовника си.
— Ни най-малко. А и имам още много време до влака. Но разказът е доста странен; не знам дали ще ти хареса.
Извади книжката от джоба си и зачете „Котешкият град“. Баща му изслуша целия разказ докрай, без да помръдне на стола си. Тенго четеше бавно, с ясен глас, и на два-три пъти спря да си поеме дъх. При всяка пауза хвърляше поглед на баща си, но не успяваше да открие по лицето промяна в изражението му. Не можеше да разбере дали харесва разказа, или не. Когато свърши, баща му си остана седнал, неподвижен, със затворени очи. Имаше вид на дълбоко заспал човек, но не спеше. Просто се бе потопил дълбоко в повествованието и му беше нужно известно време да се съвземе. Тенго търпеливо го изчака. Следобедната светлина почна да отслабва и да се слива с настъпващата вечер. Океанският бриз все така поклащаше боровете.
5
Монументален самурайски роман в 41 тома на Кайдзан Накадзато, написан 1913–1930 г. — Б.пр.