Бащата продължаваше да мълчи, приковал поглед в гледката навън като войник на пост, решен да не пропуска следващата сигнална ракета от племето диваци върху далечния хълм. Тенго се опита да проследи линията на бащиния му поглед, но не видя нищо, което да прилича на сигнална ракета. Пред очите му имаше единствено борове, оцветени от приближаващия залез.
— Мъчно ми е да ти го кажа, но на практика не мога нищо да сторя за теб — освен да се надявам, че оформящият вакуума в теб процес е безболезнен. Сигурен съм, че много си се напатил. Явно си обичал майка ми с всичката сила, на която си бил способен. Не знам защо, но го усещам. Но тя те е напуснала. Нямам представа дали мъжът, с когото е тръгнала, е биологичният ми баща, или не, а и ти очевидно нямаш никакво намерение да ми кажеш. Но така или иначе, тя те е зарязала. Зарязала е и мен, бебето. Възможно е да си решил да ме отгледаш, понеже си се надявал, че докато съм с теб, тя може да се върне. А тя така и не се е върнала — нито при теб, нито при мен. И това те е съсипвало. Като да живееш в безлюден град. Но независимо от всичко, ти ме отгледа в този безлюден град — сякаш за да запълниш вакуума.
Изражението на баща му не се променяше. Тенго не можеше по нищо да познае дали той го разбира и дали изобщо го слуша.
— Но може и да бъркам в предположенията си, което е още по-добре. И за двама ни. Но като разсъждавам по този начин, всякакви неща се подреждат в ума ми и съмненията ми намират донякъде своето потвърждение.
Ято гарвани премина с грачене по небето. Тенго погледна часовника си. Време му беше да върви. Изправи се, отиде до баща си и положи длан върху рамото му.
— Довиждане, татко. Аз скоро пак ще дойда.
С ръка върху дръжката на вратата, Тенго се извърна за сетен път и се шокира от вида на единствената сълза, която се стичаше от окото на баща му. Флуоресцентното осветление на тавана й придаваше матов сребърен блясък. Изглежда, баща му бе вложил последните си силици да я изстиска от малкото останали му чувства. Сълзата се процеди бавно по бащината буза и капна в скута му. Тенго отвори вратата и излезе от стаята. Отиде с таксито до гарата и се качи на влака, с който бе дошъл.
Експресът от Татеяма за Токио бе много по-пълен и по-шумен от сутрешния. Пътниците бяха предимно връщащи се от плажа семейства. Като ги видя, Тенго се сети за основното училище. Семейните излети му бяха абсолютно непознато изживяване. И по време на фестивала „Бон“7, и на Нова година баща му само спеше у дома като някаква мърлява машина, на която са спрели тока.
Седна и реши да си дочете книжката, но установи, че я е забравил в стаята на баща си. Въздъхна, но после си даде сметка, че така може би беше по-добре. Каквото и да прочетеше сега, надали щеше да успее да го възприеме. Пък и „Котешкият град“ бе история, която щеше да е по̀ на място в бащината му стая, отколкото в неговата.
Пейзажите сега прелитаха покрай прозореца в обратен ред: дългото, притиснато от планините обезлюдено крайбрежие постепенно отстъпи място на по-просторната крайбрежна индустриална зона. Макар че вече бе нощ, повечето заводи работеха. В тъмното се издигаше цяла гора от комини, които плюеха огън така, както змия изстрелва дългия си език. Шосето се къпеше от мощните фарове на големите камиони. А океанът зад тях приличаше на гъста черна кал.
Добра се до дома си чак към десет. В пощенската му кутия нямаше нищо. След като си отключи и влезе, апартаментът му се видя по-празен от обикновено — същият вакуум, който бе оставил след себе си сутринта. Захвърлената на пода риза, изключената текстообработваща машина, въртящият се стол с отпечатъка от тялото му, трохичките от гумата върху бюрото. Изпи две чаши вода, съблече се и веднага си легна. Сънят го пребори моментално. Такъв дълбок сън отдавна не му се беше случвал.
Когато се събуди след осем на другата сутрин, Тенго осъзна, че е станал съвсем нов човек. Дори да се събужда му беше приятно. Мускулите на ръцете и краката му бяха напълно отпуснати и готови да се справят с всеки благоразумен стимул. Физическата умора се бе изпарила. Изпитваше онова чувство, което помнеше от детството си, когато разтваряше новия учебник в началото на учебната година — нямаше представа от съдържанието му, но предчувстваше новите знания, които ще извлече от него. Отиде в банята и се обръсна. Подсуши лицето, плисна малко лосион за след бръснене, огледа се в огледалото и потвърди впечатлението си, че наистина е съвсем нов човек.
7
Bon или Obon — японски будистки обичай, при който се отдава почит на духовете на предците. Отбелязва се по различно време в различните части на Япония — Б.пр.