Аомаме усети, че наистина е в състояние да движи дясната си ръка свободно. Стегна юмрук, после го отпусна. Усещаше го съвсем нормално. Изглежда, бе й въздействал хипнотично. Но каквото и да беше, беше страшно силно.
— Те ми дариха тези специални способности, но в замяна ми наложиха и някои задължения. Техните желания да станат и мои желания — непреклонни желания, на които не мога да се противопоставя.
— „Те“ ли? Човечетата ли имате предвид?
— Значи и вие знаете за тях. Чудесно! Ще ми спести куп обяснения.
— Знам само името. Но нямам представа кои или какво са тези човечета.
— Предполагам, че никой не знае със сигурност кои са човечетата — отвърна мъжът. — Хората успяват единствено да разберат, че те съществуват. Чели ли сте „Златната клонка“ на Фрейзър8?
— Не съм.
— Крайно интересна книга, от която много можем да научим. В определени периоди от историята — в най-древните времена, естествено — на няколко места по света имали обичая да убиват краля си в края на владичеството му, което обикновено траело десет до дванадесет години. Щом изтечал този срок, народът се събирал и го заколвал. Смятало се, че е за благото на обществото, и самите крале го приемали най-доброволно. Самото убийство трябвало да бъде извършено по жесток, кървав начин, а онзи, който бил крал, смятал, че му се оказва огромна чест. Добре, но за какво им е било да убиват кралете си? Защото в онези времена кралят бил този, който чувал гласовете в качеството си на посредник на народа. Именно той се нагърбвал със задачата да служи за връзка между „нас“ и „тях“. А народът имал неотменното задължение да убие онзи, който чувал гласовете, за да запази равновесието между умовете на живеещите на земята и властта, притежавана от човечетата. В древността да „управляваш“ било синоним на това да чуваш гласовете на боговете. Разбира се, с течение на времето изоставили тази система. Престанали да убиват кралете, а да си крал станало светска и наследствена длъжност. По този начин хората престанали да чуват гласовете.
Аомаме слушаше разказа му и несъзнателно свиваше и разпускаше вдигнатия във въздуха десен юмрук.
— Наричали ги с най-различни имена, но в повечето случаи никак не ги наричали. Те просто съществували. Понятието „човечета“ е просто за удобство. Дъщеря ми ги нарече така, когато бе много малка и ги доведе със себе си.
— И тогава вие станахте крал.
Мъжът пое дълбоко въздух през носа си и го задържа известно време в дробовете си, преди бавно да го изпусне.
— Не съм никакъв крал. Станах онзи, който чува гласовете.
— И сега искате да бъдете заклан.
— Не, до клане не е нужно да се стига. Все пак живеем в 1984 година посред огромен град. Не е необходимо убийството да е жестоко, с проливане на кръв. От вас се иска само да ми отнемете живота. Чисто и просто.
Аомаме поклати глава и отпусна мускулите на тялото си. Връхчето на иглата все още натискаше точката на тила му, но усети, че й е невъзможно да събере воля да убие този човек.
— Изнасилили сте много млади момичета — рече, — някои само на по десет години, други може би още по-малки.
— Вярно е — каза мъжът. — Признавам, че стореното от мен има определени аспекти, които може да се разглеждат по този начин в светлината на общоприетите концепции. В очите на земните закони аз съм един престъпник. Наистина имах физически взаимоотношения с все още незрели момичета — макар лично аз да не съм се стремял към подобно нещо.
Аомаме не можеше да направи нищо, освен да вдиша дълбоко, после да издиша. Нямаше ни най-малка представа как да укроти мощните емоционални потоци, бушуващи из тялото й. Лицето й бе ужасно разкривено, а в същото време дясната и лявата й ръка сякаш се стремяха към коренно противоположни действия.
— Желанието ми е да ми отнемете живота — каза мъжът. — Не виждам повече смисъл да живея на този свят. Нужно е да ме унищожите, за да възстановите световното равновесие.
— И какво ще стане, след като ви убия?
— Човечетата ще се лишат от онзи, който чува гласовете им. Аз и досега нямам наследник.
— Как може да очаквате от мен да повярвам на всичко това? — буквално изплю думите през стиснатите си устни Аомаме. — Ами ако се окажете просто един перверзен тип, мъчещ се да оправдае отвратителните си действия с удобни умотворения? Ако се окаже, че няма никакви „човечета“, никакви гласове на боговете, никаква висша благодат? Какво пречи да сте поредният самозван пророк или водач на секта?
8
The Golden Bough (1890) от шотландския антрополог сър Джеймс Джордж Фрейзър (1854–1941) — класическо проучване, посветено на магията, митологията и религията. — Б.пр.