Признаваше, че сигурно има и по-талантливи джаз кларинетисти от Барни Бигърд, но той си оставал ненадминат по топлота и деликатност на свиренето. Най-добрите му изпълнения създавали във въображението й определен образ. Така, наизуст, Тенго не се сещаше за друг джаз кларинетист, но в резултат на многократното слушане на тавата наистина започна да цени чистата, непринудена красота на кларинета, с присъщата му дълбочина и въображение. До тази си оценка обаче стигна след внимателно и редовно слушане, и то под ръководството на опитен водач. Ако беше слушал сам, никога нямаше да долови всичките тези нюанси.
„Барни Бигърд свири с финеса на талантлив бейзболист, играещ на втора база. Солата му наистина са вълшебни, но там, където най-много изпъква, е в съпровода на другите музиканти. Точно това е най-трудното, а той го прави като няма нищо. Само един внимателен слушател може да оцени истинската му стойност.“
Почнеше ли „Атланта блус“ — шестото парче от обратната страна на тавата — тя сграбчваше първата попаднала й част от тялото на Тенго и се впускаше в хвалби на краткото изпипано соло на Бигърд, напъхано като в сандвич между вокала на Армстронг и солото му на тромпета.
— Слушай тука какво прави! Страхотен е — гоя начален, продължителен вой като детски плач! Какво иска да изрази с него? Изненада? Прилив на радост? Молба за щастие? Гледай сега как тука солото преминава в радостна въздишка и как си проправя път през тази красива река от звуци и как накрая бива погълнато напълно от едно идеално, неопознаваемо място. Ето! Точно тука! Никой друг не може да изсвири такова шашващо соло. И Джими Нун, и Сидни Беше, и Пи Уи Ръсел, и Бени Гудман може да са велики кларинетисти, но нито един от тях не е способен на подобно перфектно изпълнение.
— Ти откъде знаеш толкова за старовремския джаз — попита я веднъж Тенго.
— Имам много минали животи, за които изобщо не си чувал — минали животи, които никой по никакъв начин не може да промени — отвърна му тя, докато масажираше нежно с длан торбичката с тестисите му.
След като приключи със сутрешното писане, Тенго се разходи до метрото и си купи вестник. Отнесе го в едно близко кафене, където си поръча от „сутрешния им комплект“ — препечени филийки с масло и твърдо сварено яйце. Докато чакаше храната, пиеше кафе и взе да преглежда вестника. Както бе предугадил Комацу, на културната страница имаше и материал за Фука Ери — дребен наистина, над реклама за автомобилите „Мицубиши“, — озаглавен „Популярна писателка гимназистка бяга?“.
Обявена е за изчезнала Фука-Ери (псевдоним на 17-годишната Ерико Фукада) — автор на сегашния бестселър „Въздушната какавида“. Според настойника й, културния антрополог Такаюки Ебисуно (63), който е подал искането за издирването й в полицейското управление на град Оме, от 27 юни вечерта Ерико не се била появявала нито у дома си в Оме, нито в токийския си апартамент. В разговор по телефона с наш репортер г-н Ебисуно заяви, че когато за последен път видял Ерико, тя била в обичайното си добро настроение, така че нямал представа за какво може да й е да се крие; че нито веднъж не била отсъствала от дома без разрешение и че много се притеснявал да не й се е случило нещо лошо.
Редакторът в издателство Юджи Комацу, отговарящ за „Въздушната какавида“, заяви: „Книгата вече шеста поредна седмица е на върха на бестселърите и се радва на огромно внимание, макар самата г-ца Фукада да не желае да има обществени изяви. Нашата компания засега не е успяла да установи дали сегашното й отсъствие има нещо общо с отношението й по въпроса. Макар и млада, г-ца Фукада е автор с безкраен талант, от който може много да се очаква в бъдеще. Надяваме се най-скоро да я видим отново в цветущо здраве“. Полицията продължава да разследва няколко версии по случая.
Явно засега, вестниците не са в състояние да съобщят нищо друго, заключи Тенго. Ако третират по-сензационно случая, а тя вземе, че се появи след два дни ни лук яла, ни лук мирисала, вдигналият врявата репортер ще бъде посрамен, а и самият вестник ще се изложи. Същото се отнасяше и за полицията. Така че и двете институции просто излизаха с кратки, неутрални мнения, приличащи на метеорологични сонди, които да определят накъде духа вятърът. Но надушеха ли я седмичните списания и телевизията, новината щеше да гръмне. Добре, че дотогава оставаха още няколко дни.
Рано или късно обаче нещата щяха да се нагреят. Сензацията бе неизбежна. В целия свят имаше вероятно не повече от четирима души, които знаеха, че не е отвлечена, а сама се е скрила някъде: Фука-Ери, естествено, бе едната, а Тенго бе вторият; професор Ебисуно и дъщеря му Адзами нямаше начин да не знаят. Но нямаше друга душа, която дори да подозира, че отсъствието й бе предназначено просто за вдигане на шум и привличане на общественото внимание.