— Не, бях пиян; и тъй като забавата ми се струваше не достатъчно забавна, предложих на кавалера дьо Рьо да бъдем с него зрители, вместо актьори, и за да гледаме представлението от първите ложи, да се качим на бронзовия кон. Речено-сторено. Благодарение на шпорите, които ни послужиха за стремена, ние се намерихме за миг на коня; мястото беше чудесно и всичко виждахме като на длан. Четирипет мантии бяха вече смъкнати е безподобна ловкост, без да гъкне дори някой от ограбените, когато изведнъж някакъв не тъй търпелив глупак се осмели да завика: „Караул!“ и ни домъкна цял патрул стрелци. Херцог д’Аркур, Фонтрай и другите избягват; дьо Рьо иска да направи същото. Аз го задържам, като му казвам, че тук никой няма да ни открие. Той не ме слуша, стъпва на шпората, за да слезе, шпората се счупва, той пада, счупва си крака и вместо да мълчи, започва да вика така, като че го колят. От своя страна аз искам също да скоча, но беше много късно: скачам в ръцете на стрелците, които ме завеждат в Шатле, където заспивам най-спокойно, напълно уверен, че на другия ден ще изляза оттам. Но минава ден, два, седмица; пиша на кардинала. Същия ден идват да ме потърсят и ме завеждат в Бастилията; ето вече пет години, откак съм там. Как мислите, защо? Задето съм извършил светотатство, като съм се качил на коня зад Анри IV ли?
— Не, имате право, мили ми Рошфор, не може да е за това, но навярно след малко ще узнаете защо.
— А, да, аз и забравих да ви попитам: къде ме водите?
— При кардинала.
— Какво иска от мене?
— Нищо не зная, дори не знаех, че са ме изпратили за вас.
— Невъзможно. Вие, любимец!
— Любимец, аз! — извика д’Артанян. — О, бедни ми графе. Сега съм повече гасконски кадет, отколкото когато ви видях в Мьон, помните ли, скоро ще станат двадесет и две години, уви!
И тежка въздишка завърши думите му.
— Но вие идвате със заповед?
— Защото се намирах случайно в чакалнята и кардиналът се обърна към мене, както би се обърнал към всеки Друг; но аз съм все още лейтенант на мускетарите и ако не греша, почти от двадесет и една година съм лейтенант.
— Но не ви се е случило никакво нещастие, нали? И това е вече много.
— А какво нещастие искате да ми се случи? В някакъв латински стих, който забравих или по-скоро никога не съм го знаел добре, се казва: „Гърмът не пада в долините“. А аз съм долина, мили ми Рошфор, и то от най-ниските.
Значи Мазарини си е все още Мазарини?
— Повече от когато й да биЛО, мили мой; разправят, че се оженил за кралицата.
— Оженил!
— Ако не се е оженил, с положителност е неин любовник.
— Да устои на един Бъкингам и да отстъпи на един Мазарини!
— Такива са жените! — забеляза д’Артанян философски.
— Жените, да, но кралиците!
— Е, боже мой! В това отношение кралиците са два пъти жени.
— А господин дьо Бофор все още ли е в твора?
— Да. Защо питате?
— Тъй като ми мислеше доброто, той би могъл да ми помогне.
— Вие навярно сте по-близо до свободата; по-скоро вие ще му помогнете.
— Значи война …
— Ще има.
— С испанеца?
— Не, с Париж.
— Какво искате да кажете?
— Чувате ли тия пушечни гърмежи?
— Да. Е добре?
— Това са мирни граждани, които се забавляват, докато чакат нещо по-сериозно.
— Мислите ли, че с тях може да се направи нещо?
— Ами да, те дават надежда и ако имаха един водач, който да събере всички тия тълпи в една маса …
— Какво нещастие е, че не съм свободен.
— Е, боже мой, не се отчайвайте! Щом Мазарини изпраща да ви търсят, значи има нужда от вас; а ако има нужда от вас, тогава ви поздравявам. От много години насам никой няма вече нужда от мене; и ето виждате, докъде съм я докарал.
— Оплачете се, съветвам ви!
— Слушайте, Рошфор. Един договор …
— Какъв?
— Вие знаете, че сме добри приятели.
— Как да не зная! Нося белезите на това наше приятелство: три удари с шпага!…
— Е добре, ако бъдете отново в милост, не ме забравяйте.
— Честна дума на Рошфор, но при условие че и вие ще направите същото.
— Дадено! Ето ръката ми!
— И така, при първия случай ще поговорите за мене…
— Ще поговоря, а вие?
— Аз също.
— Тъкмо се сетих, а вашите приятели — и за тях ли трябва да поговоря.
— Кои приятели?
— Атос, Портос и Арамис; нима ги забравихте?
— Почти.
— Какво стана с тях?
— Съвсем не зная.
— Наистина ли?
— О, боже мой, да! Ние се разделихме, както знаете; те са живи — това е всичко, което мога да кажа за тях; от време на време получавам за тях известия по околен път. Но де са, да ме заколите, не мога да ви кажа. Не, честна дума, Рошфор! Остана ми само един приятел — вие!