Дърветата бяха украсени със знаменца в жълто и сребристо — цветовете на гимназията в Денхолм — и наистина имаше пината, окачена примамливо ниско на надвисналия клон на елата. Всяко дете, което минаваше покрай нея, я поглеждаше с копнеж.
— След вечеря децата ще получат пръчки и ще я удрят — каза някой зад лявото ми рамо. — Вътре има бонбони и играчки за всички ниньос11.
Обърнах се и видях Майк Кослоу, сияещ (и сякаш леко халюциниращ) в тесни черни джинси и бяла риза с разкопчана яка. На гърба му висеше сомбреро, а на кръста му беше препасан пъстроцветен шал. Видях няколко други футболисти, сред които Джим Ладю, издокарани по същия смешен начин, да сноват насам-натам с подноси. Майк ми предложи подноса си с леко крива усмивка.
— Канапе, сеньор Амбърсън?
Взех си скарида на клечка и я потопих в соса.
— Хубав тоалет. Като Спийди Гонзалес си.
— Не започвайте. Ако искате да видите истински тоалет, погледнете Винс Ноулс. — Той посочи група учители, които непохватно, но въодушевено играеха волейбол. Съзрях Винс, облечен в смокинг и с цилиндър на главата. Беше заобиколен от заинтригувани деца, които гледаха как изважда шалчета отнякъде. Номерът минава, ако си малък и не забелязваш шалчето, подаващо се от ръкава му. Лъскавите му мустаци блестяха на слънцето. — Предпочитам да изглеждам като Сиско Кид от комикса — добави Майк.
— Сигурен съм, че сте страхотни сервитьори, но кой ви убеди да се облечете така, за Бога? И знае ли треньорът?
— Би трябвало. Той е тук.
— Нима? Не съм го виждал.
— До скарата е. А дрехите… госпожица Мими може да бъде много убедителна.
Помислих си за договора, който бях подписал.
— Знам.
Майк понижи тон:
— Всички знаем, че тя е болна. Освен това… приемам го като актьорска игра. — Той застана като тореадор, което не е лесно, когато носиш поднос с канапета. — Арива12!
— Не е зле, но…
— Знам, още не съм се въплътил напълно в ролята. Трябва да се вживея в нея, нали?
— Марлон Брандо успя. Какво ще правите през есента, Майк?
— Последна година. Джим в нападение. Аз, Хани Алварес, Чип Уигинс и Карл Крокет в защита. Отиваме на щатския шампионат и златната топка ще бъде във витрината с трофеите.
— Харесва ми нагласата ти.
— Ще поставяте ли пиеса през есента, господин Амбърсън?
— Това е планът.
— Страхотно. Запазете ми роля… но заради футбола ще трябва да бъде малка. Вижте оркестъра. Не свирят лошо.
Групата всъщност беше много добра. Надписът на барабаните беше „Рицарите“. Младият певец отброи няколко такта и музикантите се впуснаха в разгорещена версия на „О, главата ми“, старата песен на Ричи Валенс — не толкова стара през лятото на 1961 година, въпреки че Валенс беше загинал преди две години.
Взех си бира в картонена чаша и се приближих до естрадата. Гласът на хлапето беше познат, както и йониката, която звучеше така, сякаш отчаяно искаше да бъде акордеон. И изведнъж загрях. Тийнейджърът беше Дъг Сам и след няколко години щеше да има свои хитове — „Тя е движеща сила“ и „Мендосино“. Това щеше да стане по време на британската инвазия, затова групата, която свиреше тексаско-мексикански рок, щеше да бъде наречена с псевдобританското „Сър Дъглас квинтет“.
— Джордж? Ела да се запознаеш с един човек.
Обърнах се. Мими се качваше по склона и водеше някаква жена. Първото, което забелязах в Сейди, беше ръстът ѝ. Носеше ниски обувки като повечето жени на приема, тъй като знаеха, че иде прекарат следобеда и вечерта прави навън, но тази жена вероятно бе носила ниски обувки и на сватбата си и дори по този повод бе избрала рокля, която да скрива босите ѝ крака, за да не стърчи комично над младоженеца, докато стоят пред олтара. Беше висока най-малко метър и осемдесет. Превъзхождах я поне със седем-осем сантиметра, но освен треньора Борман и Грег Ъндъруд, учител по история, вероятно бях единственият. А Грег беше върлина. Сейди имаше хубава фигура. Знаеше го и се стесняваше, вместо да се гордее. Разбрах го по начина, по който вървеше.
„Знам, че съм по-височка от нормалното — говореше походката ѝ. — Не съм виновна. Такава съм пораснала.“ Беше облечена в рокля без ръкави на рози. Ръцете ѝ имаха слънчев загар. Беше си сложила малко розово червило, но нямаше грим.
Сигурен съм, че не беше любов от пръв поглед, но изненадващо ясно си спомням първия път, когато я видях. Ще излъжа, ако ви кажа, че си спомням с подобна яснота първия път, когато видях бившата си съпруга Кристи Епинг. Разбира се, това се случи в клуб за танци и двамата бяхме пийнали, затова може да го пропусна.