Не попитах нищо, но докато се връщах към колата си, загрях, и започнах да се смея.
„Тих Майк, свят Майк.“13
Понякога светът, в който живеем, наистина е странно място.
Когато се върнеха в Съединените щати, Лий и Марина щяха да живеят в мизерни жилища с нисък наем, включително онова в Ню Орлиънс, където вече бях ходил, но въз основа на записките на Ал реших, че има само две, върху които трябва да се съсредоточа. Едното беше на Уест Нийли Стрийт 214 в Далас, а другото — във Форт Уърт, и там отидох след посещението си при Тихия Майк.
Имах карта на града, но пак се наложи да питам за посоките. Накрая възрастна чернокожа жена, продавачка в малко магазинче, ми обясни как да стигна дотам. Когато най-после намерих каквото търсех, не се изненадах, че ми беше трудно да го открия. Краят на Мерседес Стрийт беше неасфалтирана пътека от втвърдена пръст с полуразрушени къщи от двете страни, малко по-добри от колиби на изполичари, и се разширяваше в огромен, предимно празен, разбит паркинг, където вятърът гонеше големи тръни. Зад паркинга имаше склад, построен от блокчета от сгур, пясък и цимент. На стената с бели букви от вар, високи три метра, беше написано: СОБСТВЕНОСТ НА МОНТГОМЪРИ УОРД и НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ СЪДЕНИ, и ПОЛИЦИЯ ВНИМАНИЕ.
Въздухът вонеше на крекиран нефт откъм Одеса-Мидланд и мръсотии от канала, много по-наблизо. От отворените прозорци се разнасяше рокендрол. Чух „Довелс“, Джони Бърнет, Лий Дорси, Чуби Чекър… и всичко това в разстояние на четирийсет и няколко метра. Жени простираха пране на ръждясали въртящи се сушилни за пране. Всичките бяха с рокли, вероятно купени от „Мамут Март“ на Заир, и всичките изглеждаха бременни. Изцапано момченце и също толкова мръсно момиченце стояха на напуканата пръст на алея за коли и ме гледаха, докато минавах. Бяха се хванали за ръце и толкова си приличаха, че беше изключено да не са близнаци. Момченцето беше голо, само с един чорап и държеше пистолет с капси. Момиченцето беше с подгизнал памперс и тениска на Клуба на Мики Маус. Стискаше пластмасова кукла, мръсна като нея. Двама гологърди мъже си подхвърляха футболна топка между дворовете си, и двамата захапали цигари. Зад тях един петел и две окаляни кокошки кълвяха в прахоляка близо до куче, което или спеше, или беше мъртво.
Спрях пред номер 2703, къщата, където Лий щеше да доведе съпругата си и дъщеря си, когато вече не можеше да издържа задушаващата майчина любов на Маргарет. Две бетонни ивици водеха до гол парцел земя, където в някоя по-хубава част на града би имало гараж. Дивата пустош от плевели, която минаваше за морава, беше осеяна с евтини пластмасови играчки. Момиченце в дрипави розови къси панталонки риташе футболна топка срещу стената на къщата. Всеки път, когато топката се удареше в дървената обшивка, детето казваше:
— Чумба!
Жена с коса, навита на големи сини ролки, и с цигара в устата подаде глава през прозореца и извика:
— Ако продължаваш, ще изляза и ще те пребия, докато ти потекат сополите, Розет! — И после ме видя. — К’во искате? Ако е за някоя сметка, не мога да ви помогна. Мъжът ми се занимава с това. Днес той има работа.
— Не е сметка — отвърнах. Розет ритна футболната топка към мен и изръмжа, а след това неохотно се усмихна, когато я спрях с крак и леко я ритнах обратно. — Искам само да поговоря с вас.
— Тогава ще почакате. Не съм в приличен вид.
Главата ѝ се скри. Зачаках. Розет ритна топката високо и встрани („Чумба!“), но аз успях да я хвана с една ръка, преди да се удари в къщата.
— Не трябва да я пипаш с ръце, мръсен кучи сине. Това е дузпа.
— Розет, какво ти казах за проклетата ти уста? — Майка ѝ излезе на верандата. Беше завързала тънък жълт шал върху ролките на косата си, които приличаха на насекоми в какавида, вероятно отровни, когато се излюпят.
— Мръсен, стар, шибан кучи син! — изпищя Розет и хукна по Мерседес Стрийт по посока на склада „Монтгомъри Уорд“, като риташе футболната си топка и се кикотеше като луда.
— Е, к’во искате? — Майка ѝ изглеждаше някъде между двайсет и две и петдесетгодишна. Няколко от зъбите ѝ липсваха и окото ѝ беше насинено.
— Искам да ви задам няколко въпроса.
— Що да ви отговарям?
Извадих портфейла си и ѝ предложих банкнота от пет долара.
— Не ме питайте нищо и няма да ви излъжа.
— Не сте оттук. Говорите като янки.
— Искате ли парите или не, госпожо?
— Зависи от въпросите. Няма да ви кажа кой номер сутиен нося.
— Като начало искам да знам откога живеете тук.
13
Авторът има предвид известната коледна песен Silent Night, Holy Night („Тиха нощ, свята нощ“), където