Погледнах часовника на стената („ЗАПОЧНЕТЕ ДЕНЯ СИ С УСМИВКА — приканваше циферблатът. — ПИЙНЕТЕ ОБОДРЯВАЩО КАФЕ“). Показваше 12:22. Времето не ме притискаше, но се направих на изненадан. Допих бирата и скочих на крака.
— Бързам за среща с приятели в Касъл Рок.
— По-кротко по шосе 117 — посъветва ме Анисети. — Опасно е движението там. — По-провлачен мейнски акцент не бях чувал от години. После се сетих, че това си беше абсолютната истина, и едва се сдържах да не се разхиля.
— Ще внимавам — отговорих. — Благодаря. Ей, момче. Да ти кажа нещо за оня разказ на Шърли Джаксън.
— Какво, сър? — „Сър“, колко ретро. И то изречено без капка сарказъм. Бях на път да се убедя, че 1958 е била прекрасна година. Като се изключат смрадта от фабриката и цигареният дим.
— Няма какво да схващаш.
— Странно. Друго разправя господин Марчант.
— С цялото ми уважение към господин Марчант, можеш да му предадеш думите на Джейк Епинг, че понякога пурата си е просто пура, а разказът е просто разказ.
Той се разсмя.
— Ще му предам! Утре сутрин през третото междучасие!
— Хубаво. — Кимнах на бащата, потискайки желанието си да му кажа, че благодарение на „Мокси“ (с който не зарежда… все още) магазинчето му щеше да просъществува на ъгъла на Мейн Стрийт и Стария Люистън Роуд дълго след като той си отиде. — Благодаря за джинджифиловата бира.
— Пак заповядай, синко. Мисля да намаля цената на голямата.
— На десетаче.
Той се ухили. Същата усмивка като на синчето — широка и искрена.
— Стопли ти реотанът.
Звънчето издрънча. Влязоха три жени. Естествено не носеха панталони; бяха облечени в рокли, които стигаха почти до глезените им. Носеха даже шапки! Две от тях бяха с малки розички от бял воал. Разровиха в отворените щайги с плодове в търсене на съвършени екземпляри. Тъкмо бях тръгнал да си ходя, но ми хрумна нещо и се обърнах.
— Случайно да знаете какво е зелена фасада?
Баща и син се спогледаха и ме подсетиха за един стар виц. Турист от Чикаго с гъзарска спортна кола попаднал в дълбоката провинция и спрял до селска къща. Старият фермер си седи на верандата и пуши лула от царевичен кочан. Туристът се подава от прозореца на ягуара и пита: „Хей, старче, можеш ли да ме упътиш до Ийст Макиас?“ Фермерът си дръпва замислен от лулата и казва: „И сантиметър не помръдвай.“
— Май вярно сте другощатец, а? — попита Франк. Акцентът му не беше чак толкова изразен, колкото на баща му. „Сигурно гледа повечко телевизия — помислих си. — Телевизията е най-успешният унищожител на регионалния акцент.“
— Така си е — потвърдих.
— Странно, чини ми се, че улавям лек янки диалект.
— Юпър4 е — поправих го. — Сещате ли се, от горната част на полуострова? — Само дето — опа! — въпросният полуостров беше Мичиган, не Уисконсин.
Но май никой от двамата не ме хвана в лъжа. Даже Франк младши се обърна и започна да мие съдовете. На ръка, разбира се.
— „Зелената фасада“ е магазинът за алкохол — просвети ме Анисети. — Отсреща е, ако си решил да смажеш гърлото.
— Твоята бира ми свърши работа — отговорих. — Просто ми беше интересно. Всичко хубаво.
— И на теб, приятел. Ела да ни навестиш пак някой път.
Подминах триото окачествителки на плодове с поздрав:
— Дами. — Дощя ми се да имах шапка, която да накривя. Мека широкопола шапка.
Като онези от старите филми.
Темпераментният хулиган беше напуснал поста си. За части от секундата ми мина мисълта да се поразходя по Мейн Стрийт и да видя какво друго се е променило. Но нямаше смисъл да насилвам късмета си. Ами ако някой започнеше да ме разпитва какви са тези странни дрехи? Предполагах, че спортното ми сако и памучните панталони изглеждат що-годе нормално, но нямаше как да съм сигурен. А и косата ми стигаше чак до яката. По мое време подобна прическа беше напълно приемлива за гимназиален учител — дори консервативна — но като нищо би привлякла погледите в десетилетие, когато бръсненето на тила се смяташе за традиционна част от бръснарските услуги, а бакенбардите бяха резервирани за рокабили симпатяги, като онзи, дето ме беше нарекъл „татенце“. Разбира се, можех да кажа, че съм турист, че модата в Уисконсин е мъжете да пускат по-дълга коса, но прическата и дрехите — чувството, че си като извънземно в несполучлива човешка дегизировка — бяха само част от проблема. Основното беше, че бях поразен. Разумът ми си беше на място — смятам, че сравнително добре приспособеното човешко съзнание може да понесе доста странни неща, преди напълно да се предаде — но стресът си казваше думата. Не спирах да мисля за трите дами с дълги рокли и шапки, които несъмнено биха изпаднали в ужас дори презрамката на сутиена им да се покаже. И за вкуса на безалкохолната бира. Божествен!