— И без това няма да има време да поставиш нещо хубаво — продължи Дийк. — Затова според мен нека Плъха поеме неуспеха. Никога не съм харесвал този щуращ се насам-натам дребен кучи син.
Доколкото знаех, никой не го харесваше, освен може би госпожа Плъх, която припкаше до него на всяко училищно и преподавателско тържество, увита в акри коприна. Не той обаче щеше да поеме провала, а хлапетата.
— Може да направите вариете — предложих. — За това ще има достатъчно време.
— Господи, Джордж! Току-що простреляха със стрела в рамото Уолас Бери! Мисля, че е свършено с него.
— Дийк!
— Не, Джон Уейн го влачи към безопасно място. В тези старомодни престрелки няма абсолютно никаква логика, но ги обожавам. А ти?
— Чу ли какво ти казах?
Започнаха реклами. Кийнан Уин слезе от булдозер, свали каската си и съобщи на света, че ще извърви километър и половина за „Кемъл“. Дийк се обърна към мен:
— Не, не чух.
Хитра стара лисица.
— Казах, че ще има време да направите вариете. Ревю. Песни, танци, шеги и няколко скеча.
— Всичко освен секси танцьорки? Или и за това си помислил?
— Не говори глупости.
— Тогава ще бъде водевил. Харесвам водевилите. „Лека нощ, госпожо Калабаш, където и да сте“ и други такива. — Той извади лулата от джоба на вълнената си жилетка, натъпка я с „Принц Албърт“ и я запали. — Знаеш ли, едно време правехме нещо подобно в чифлика. Наричахме представлението „Купон в Джоди“. В края на четирийсетте години престанахме. Хората се чувстваха малко неудобно, въпреки че никой не дойде да ни го каже. И не го наричахме водевил.
— За какво говориш?
— Беше менестрел-шоу, Джордж. Включваха се каубои и фермери. Намазваха лицата си с черно, пееха, танцуваха и разказваха вицове с негърски диалект. Малко или повече базирана на „Амос и Анди“15.
Засмях се.
— А някой свиреше ли на банджо?
— Да, два пъти свири сегашният директор.
— Елън е свирила на банджо в менестрел-шоу?
— Внимавай, ямбичен пентаметър. Това може да доведе до мания за величие, партньоре.
Наведох се към него.
Дийк се прокашля и започна да говори с два различни гласа:
— Хей, братко Тамбо, защо купи това бурканче вазелин?
— Ами, мисля, че струваше четирийсет и девет цента.
Той ме погледна с очакване и аз осъзнах, че това е било поантата.
— Смяха ли се? — попитах. Страхувах се от отговора.
— Скъсаха се от смях и крещяха за още. Разправяха шегите на площада няколко седмици след представлението. — Дийк ме погледна сериозно, но очите му блестяха като коледни светлинки. — Нашият град е малък. Необходимостта ни от хумор е скромна. Представата ни за раблезианско остроумие е слепец да се подхлъзне на обелка от банан.
Замислих се. Уестърнът продължи, но Дийк сякаш бе загубил интерес към него и гледаше мен.
— Това нещо може да има успех.
— Джордж, това нещо винаги има успех.
— И не е необходимо да бъдат смешни чернокожи.
— И без това вече не можем да го правим така. Може би в Луизиана или Алабама, но не и по пътя за Остин, както в „Мазния Хералд“ наричат Консуматорския град. Пък и ти няма да искаш да се заемеш, нали?
— Не. Наречи ме наивник, но намирам идеята за отблъскваща. И защо да си правя труда? Изтъркани шеги… момчета в широки стари костюми с подплънки на раменете вместо селски дрехи… момичета в дълги до коленете, широки рокли с много волани… Много бих искал да видя как ще се представи Майк Кослоу в комедийна пародия…
— Ще се провали — заяви Дийк, сякаш въпросът беше предрешен. — Много добра идея. Жалко, че нямаш време да я изпробваш.
Понечих да кажа нещо, но ме осени друго прозрение. Беше ярко като онова, която блесна в главата ми, когато Айви Темпълтън каза, че съседите отсреща виждат какво става в хола ѝ.
— Джордж? Устата ти е отворена. Гледката е хубава, но не е апетитна.
— Мога да намеря време, ако договориш с Ели Докърти едно условие.
Той стана и изключи телевизора, без да поглежда екрана, въпреки че сражението между Дюк Уейн и племето пауни беше достигнало критична точка и Форт Холивуд гореше в далечината.
— Казвай.
Обясних му и после добавих:
— Трябва да говоря със Сейди. Веднага.
Отначало тя беше сериозна. След това започна да се усмихва. Усмивката се превърна в кикотене, а когато ѝ казах за идеята, която ми хрумна в края на разговора ми с Дийк, ме прегърна. Това обаче не ѝ беше достатъчно и се хвърли и уви крака около мен. В онзи ден между нас нямаше метла.
15
Ситуационна комедия, чието действие се развива в афроамерикански общности. Много популярна в САЩ от двайсетте до петдесетте години на миналия век по радиото и телевизията. — Б.пр.