— Гениално! Ти си гениален! Ще напишеш ли сценария?
— Да, и още как. И няма да ми отнеме много време. — В главата ми вече се въртяха изтъркани стари шеги: Треньорът Борман се концентрира върху портокалов сок двайсетина минути, защото на кутията пише КОНЦЕНТРАТ. Кучето ни имаше прераснала навътре опашка и трябваше да го гледаме на рентген, за да видим дали е щастливо. Летях със самолет, който беше толкова стар, че на едната тоалетна пишеше „Орвил Райт“, а на другата — „Уилбър Райт“… — Но ще ни трябва много помощ за другите неща. Необходим ни е продуцент. Надявам се, че ти ще се заемеш с това.
— Разбира се. — Сейди се плъзна до пода, като все още се притискаше в мен. Полата ѝ се вдигна и видях голия ѝ крак, за съжаление само за миг. Тя започна да крачи из хола и да пуши настървено. Спъна се в шезлонга (вероятно за шести или осми път, откакто бяхме в интимни отношения) и аз я хванах, без дори да забележи, въпреки че до вечерта щеше да има синина на прасеца. — Ако искаш широки поли в стила от двайсетте години, мога да накарам Джо Пийт да направи костюмите. — Джо беше новият председател на учителите по домашно обучение и се бе издигнал до тази позиция, когато Елън Докърти беше утвърдена за директор.
— Чудесно.
— Повечето момичета обичат да шият… и да готвят. Джордж, ще трябва да поднасяме вечеря, ако репетициите продължат твърде дълго, нали? И това ще стане, защото ще започваме късно.
— Да, но само сандвичи…
— Може и нещо по-добро. И музика! Ще ни трябва музика! Ще бъде на запис, защото оркестърът никога няма да изпълни такова нещо навреме.
И после едновременно двамата извикахме:
— Доналд Белингам!
— Ами рекламата? — попитах.
Започнахме да говорим като Мики Руни и Джуди Гарланд, които се готвят за представление в хамбара на леля Мили.
— Карл Джейкъби и неговите ученици по графичен дизайн. Ще разлепим плакати не само тук, но и из целия град. Защото ще искаме да дойде целият град, а не само роднините на хлапетата в представлението. Само правостоящи.
— Бинго — рекох и я целунах по носа. Вълнението ѝ ми хареса. И аз доста се вълнувах.
— А какво ще кажеш за благотворителността?
— Нищо, докато не сме сигурни, че ще спечелим достатъчно пари. Не искам да вдъхваме фалшиви надежди. Искаш ли утре да отидем в Далас и да поразпитаме тук-там?
— Утре е неделя, мили. Да отидем в понеделник след училище. Може би дори преди да свърши, ако се измъкнеш от седмия час.
— Ще изкарам Дийк от пенсия и ще го включа да измисля смешки. Длъжник ми е.
Със Сейди отидохме в Далас в понеделник. Карах бързо, за да стигна дотам, преди работният ден да свърши и да затворят. Офисът, който търсехме, се оказа на булевард „Хари Хайнс“, недалеч от „Паркланд Мемориал“. Зададохме куп въпроси и Сейди направи кратка демонстрация какво искаме. Отговорите бяха повече от задоволителни и два дни по-късно започнах предпоследната си авантюра в шоубизнеса като режисьор на „Купона в Джоди“, нов, весел и смешен водевил с песни и танци. И всичко в името на добра кауза. Не казахме каква е каузата и никой не ни попита.
Мога да отбележа две неща за Страната на миналото — имаше много по-малко попълване на документи и много повече доверие.
Наистина дойдоха всички от града и Дийк Симънс беше прав за едно — тъпите шеги никога не остаряваха. Поне не и на две хиляди и петстотин километра от Бродуей.
В лицето на Джим Ладю (който не беше зле и дори можеше да пее) и Майк Кослоу (който беше адски смешен) нашето шоу беше по-скоро Дийн Мартин и Джери Люис, отколкото господин Боунс и господин Тамбо16. Пародиите бяха страхотни и с двамата спортисти, които ги изпълняваха, станаха по-добре, отколкото беше възможно. Зрителите пляскаха по коленете си и от дрехите им хвърчаха копчета. Може би скъсаха и няколко колана на коремите си от смях.
Елън Докърти извади банджото си. За застаряваща дама тя свиреше фантастично. И в края на краищата, имаше и секси танци. Майк и Джим убедиха останалите от футболния отбор да изиграят един вдъхновен канкан, издокарани с фусти и кюлоти и голи от кръста нагоре. Джо Пийт им намери перуки и те взривиха залата. Градските дами пощуряха по гологърдите млади мъже.