В около пет следобед на 10 август бел еърът пак се появи, но този път теглеше малко дървено ремарке. На Лий и Робърт им бяха нужни по-малко от десет минути да пренесат всички земни притежания на семейство Осуалд в новото им обиталище (внимаваха да не стъпват на разхлопаната дъска на верандата, която още не беше поправена). Марина с Джун на ръце стоеше на неокосената морава и с ужас гледаше новия си дом.
Този път цъфнаха и трите съседски момиченца — двете вървяха пеш, третото тикаше тротинетка. Настояха да видят бебето и Марина се подчини с усмивка.
— Как се казва? — попита едното.
— Джун — отвърна Марина.
И трите я обсипаха с въпроси:
— На колко годинки е? Може ли да говори? Защо не се смее? Има ли си кукличка?
Марина поклати глава. Още се усмихваше.
— Съжалявам, аз не говори.
Трите малки клюкарки офейкаха, като викаха през смях: „Аз не говори, аз не говори!“ Едно от малкото оцелели пилета по Мерседес Стрийт с протестен крясък отскочи от пътя им. Марина ги проследи с поглед и усмивката ѝ помръкна.
Лий излезе на моравата. Беше гол до кръста и се потеше обилно. Кожата му беше белезникава като рибешки корем, а ръцете му — мършави. Прегърна я през кръста, после се приведе и целуна Джун. Помислих си, че Марина ще посочи къщата и ще каже: „Не харесва, не харесва“ — дотолкова беше усвоила английския, — но тя просто му подаде бебето; качи се на верандата, залитна на разхлабеното стъпало, обаче успя да запази равновесие. Хрумна ми, че Сейди по всяка вероятност щеше да се просне в цял ръст и да накуцва с подут глезен следващите десетина дена.
Останах с впечатлението, че Марина е също толкова нетърпелива да се отърве от Маргарет, колкото и съпругът ѝ.
Десети се падаше петък. В понеделник, два часа след като Лий беше отишъл да монтира поредните алуминиеви врати, пред къщата на номер 2703 спря ръждивокафяво комби. Маргарет Осуалд отвори предната дясна врата още преди колата да е спряла и изскочи навън. Днес червената кърпичка бе заменена с бяла на черни точки, но грубите обувки като на медицинска сестра и изражението на неприязнена враждебност бяха същите. Робърт се бе оказал прав, беше ги открила.
„Небесна хрътка17 — помислих си. — Небесна хрътка.“
Надничах през пролуката между пердетата, но не включих микрофона. Тази история не се нуждаеше от саундтрак.
Дружката, дето беше докарала „мама“ — едричка госпожа — се изтътрузи от седалката и започна да си вее с длан. Вече беше горещо като в пещ, но Маргарет пет пари не даваше. Избута шофьорката към багажника на комбито и я накара да го отвори. Вътре се помещаваха детско столче и торба с покупки. Маргарет грабна столчето, приятелката ѝ — торбата.
Пристигна любопитката с тротинетката, но Маргарет набързо я отряза. Дочух: „Марш, малката!“ и момиченцето си тръгна нацупено.
Маргарет замарширува по отъпкания коловоз, който заместваше алеята за коли. Докато оглеждаше разхлопаната дъска, се появи Марина. Беше с риза и от онзи тип шорти, дето госпожа Осуалд не одобряваше за омъжени жени. Не беше чудно, че Марина ги харесва. Имаше убийствени крака. Изглеждаше стъписана и дори без усилвателя-самоделка можех да я чуя как бърбори:
— Не, мамочка — мамочка, не! Лий каза не! Лий каза не! Лий каза… — Последва тирада на руски, която беше единственият начин Марина да изрази възгледите на съпруга си.
Маргарет Осуалд бе от онези американци, които вярват, че чужденците ще ги разберат, ако говорят бавно… и много ВИСОКО.
— Да… Лий… си… има… ДОСТОЙНСТВО! — изтръби тя. Качи се на верандата (ловко избягвайки счупеното стъпало) и се изтъпанчи пред ошашавената си снаха. — Няма… нищо… нередно… в това… но не бива… ВНУЧКАТА МИ… да си ПАТИ!
Беше цяла грамада. Марина беше фиданка. „Мамочка“ нахлу вътре без повече увъртания. Настъпи моментно затишие, разкъсано от докерски рев:
— Къде е на баба СЛАДУРАНАТА?
Дълбоко в дебрите на къщата, вероятно в бившата стая на Розет, Джун се разплака.
Личната шофьорка на Маргарет плахо се усмихна на Марина, нарами торбата с покупките и също влезе в къщата.
В пет и половина Лий се зададе откъм автобусната спирка; носеше кутия за храна, която подскачаше в ритъм с крачките му. Изкачи се по стълбите, без да се сети за продъненото стъпало, което поддаде; той залитна и изтърва кутията, после се наведе да я вземе.
17
През 1893 Франсис Томпсън (1859-1907) — английски поет и аскет, нарича Бог „небесна хрътка“ в едноименното си стихотворение: