„Сега ще му се повиши настроението“ — помислих си.
Наблюдавах го как прекоси хола и остави на кухненския плот кутията от обяда си. Обърна се и видя новото бебешко столче. Навярно позна „почерка“ на майка си, защото веднага отвори ръждясалия хладилник. Още се взираше вътре, когато Марина изникна от детската стая. Беше преметнала през рамото си пелена, а бинокълът ми беше достатъчно мощен, че да видя бебешките лиги по нея.
Усмихна се и заговори на съпруга си, той се извърна към нея. Светлата кожа е проклятие за всеки, който лесно се изчервява, а навъсеното лице на Лий беше пламнало чак до олисялото му чело. Започна да ѝ крещи, сочейки с пръст хладилника (вратата още зееше отворена и от вътре излизаше студена пара). Марина се обърна и понечи да се върне в детската стая. Той я хвана за рамото, извъртя я към себе си и я заразтърсва. Главата ѝ се люшкаше като на парцалена кукла.
Не исках да гледам тази сцена, а и нямаше причина да го правя; с нищо не допринасяше за разследването ми. Че беше грубиян, беше, но тя щеше да оцелее, което не можеше да се каже за Джон Ф. Кенеди… нито пък за полицай Типит. Причина да съм свидетел на скандала нямаше. Но понякога просто не можеш да извърнеш поглед.
Продължиха да се разправят, Марина несъмнено се опитваше да обясни, че няма идея как Маргарет е разбрала къде са и че не е било по силите ѝ да удържи „мамочка“ извън къщата. И естествено Лий накрая я зашлеви, защото не можеше да зашлеви майка си. Дори да беше там, нямаше да посмее да ѝ вдигне ръка.
Марина изпищя. Той я пусна. Тя му заговори разпалено, като ръкомахаше. Лий опита да я хване, но тя се дръпна. После вдигна ръце към тавана, отпусна ги и излезе от къщата. Лий понечи да я последва, но се отказа. Братята бяха сложили два паянтови градински стола на верандата. Марина се тръшна на единия. Под лявото ѝ око имаше драскотина и бузата ѝ вече започваше да подпухва. Отправи поглед към улицата и отвъд нея. Почувствах гузен страх, макар лампите в хола ми да не светеха и да бях сигурен, че няма как да ме види. Въпреки това притаих дъх.
Лий седна до кухненската маса и закри с длани челото си. Постоя така известно време, после чу нещо и се шмугна в по-малката спалня. Излезе от там с Джун на ръце и започна да се разхожда из хола, търкайки гръбчето ѝ, за да я успокои. Марина се появи. Джун я видя и протегна към нея пухкавите си ръчички. Лий подаде бебето на жена си и я прегърна, преди да успее да му се изплъзне. Тя покротува в прегръдката му, после прехвърли бебето в другата си ръка и също го прегърна. Устата му докосваше косата ѝ и почти бях сигурен, че ѝ шепне: „Съжалявам.“ Не се съмнявах, че съжалява. И следващия път щеше да съжалява. И по-следващия.
Марина върна Джун в бившата стая на Розет. Лий се повъртя още малко, сетне отиде до хладилника, извади нещо и започна да го ръфа.
Късно на другия ден, тъкмо когато Лий и Марина сядаха да вечерят (Джун лежеше на одеяло на пода в хола), Маргарет се зададе пуфтейки откъм автобусната спирка на Уинскот Роуд. Тази вечер се бе издокарала със син памучен панталон — доста несполучлив избор предвид мощните ѝ задни части. Мъкнеше грамадна платнена чанта, от която надничаше червеният покрив на пластмасова детска къщичка. Тя изкачи стълбите на верандата (отново ловко избягвайки коварното стъпало) и нахълта вътре, без да почука.
Опитах да се преборя с изкушението да включа специалния микрофон — предстоеше поредната сцена, която спокойно можех да си спестя — но загубих битката. Няма нищо по-вълнуващо от една семейна разпра; май Лев Толстой го беше казал. Или пък Джонатан Франзен18. Докато включа микрофона и го насоча към отворения прозорец на отсрещната къща, кавгата вече беше в разгара си.
— … исках да знаеш къде сме, не мислиш ли, че щях да ти кажа!
— Вада ми каза, щото е добро момиче — кротко каза Маргарет. Гневът на Лий сякаш ѝ действаше успокояващо като летен дъждец. Действайки със сръчността на крупие, тя продължи да трупа върху плота чинии от всякакъв вид и с различни шарки. Марина я наблюдаваше с удивление. Детската къщичка стоеше на пода до одеялото на Джун. Малката радостно риташе с крачета и не ѝ обръщаше никакво внимание. И какво чудно имаше в това? Защо му е на четиримесечно бебе детска къщичка?
— Майко, разбери, че искаме да ни оставиш на мира! Престани да мъкнеш разни неща! Сам мога да се грижа за семейството си!
Марина побърза да окаже логистична подкрепа на съпруга си:
18
Джонатан Франзен (1959–) популярен писател, автор на шест книги, най-известни от които са „Свобода“ и „Поправките“. Роден е в САЩ в семейство на американка и швед, завършил е в Германия. Франзен е сред любимите автори на американския президент Барак Обама. Носител е на много литературни награди. — Б.пр.