Понечих да ѝ позвъня, но когато операторката попита: „Кой номер търсите?“, здравият ми разум надделя. Върнах слушалката на вилката. Сейди беше казала, каквото си беше намислила. Ако я изнудвах за още, само щях да влоша положението.
Опитах да си внуша, че обаждането ѝ е било машинация, целяща да ме пришпори към самопризнание, нещо в духа на „Признай си, Джон Олдън“20. Само че това изобщо не беше в нейния стил. По-склонен бях да приема обаждането ѝ като зов за помощ.
Отново вдигнах слушалката, но когато ме попитаха за номера, този път го продиктувах. Сигналът за свободна линия прозвуча два пъти, после чух гласа на Елън Докърти:
— Ало? Кой се обажда?
— Здравей, госпожо Ели. Аз съм. Джордж.
Май моментното мълчание беше заразно. Поизчаках. После тя рече:
— Здрасти, Джордж. Като че ли те позабравих, а? Просто на главата ми е…
— Лудница, знам. Познато ми е какви са първите седмица-две, Ели. Обаждам се, защото току-що ми позвъни Сейди.
— Така ли? — пророни доста предпазливо тя.
— Не ти се сърдя, ако си ѝ казала, че номерът ми е регистриран във Форт Уърт вместо в Далас.
— Не съм клюкарствала. Дано ме разбереш. Помислих си, че има право да знае. Държа на Сейди. Разбира се, държа и на теб, Джордж… но ти си тръгна. Тя е тук.
Наистина я разбирах, макар и да ми докривя. Отново изпитах чувството, че се намирам в капсула, носеща се в открития космос.
— Имаш право, Ели, а и не е станало кой знае какво. Възнамерявам съвсем скоро да се преместя в Далас.
Не последва отговор, пък и как можеше да реагира Ели? „Да речем, че е така, но и двамата знаем, че си лъжльо.“
— Хич не ми хареса как говори. Мислиш ли, че всичко е наред с нея?
— Не знам дали е редно да отговарям на този въпрос. Ако кажа не, може да ти щукне да я навестиш, а тя не желае да те вижда. Не и при създалите се обстоятелства.
Редно или не, беше ми отговорила.
— Добре ли беше, като се върна?
— Така мисля. Зарадва се на всички ни.
— Но сега говореше отнесено и каза, че е нещастна.
— Нима е изненадващо? — Гласът на госпожа Ели бе суров. — Тук я очакват спомени, много от тях свързани с човек, към когото още изпитва чувства. Добър човек и чудесен учител, само дето успя да ни хвърли прах в очите.
От това обвинение наистина ме заболя.
— Друго ми се стори. Разправяше ми за някаква предстояща криза, за която чула от… — От господин сенатора, застанал на вратата на историята? — От някого си от Невада. Бившият ѝ съпруг ѝ пълнеше главата с доста глупости…
— Главата ѝ? Красивата ѝ малка главица? — Това вече не беше просто студенина, а същински гняв. Накара ме да се почувствам дребен и долен. — Джордж, пред мен е купчина с домашни и трябва да се залавям за работа. Няма как да правиш психоанализа на Сейди Дънхил от разстояние и не мога да съм ти от помощ в любовните ти терзания. Само мога да те посъветвам да ѝ разкажеш всичко, ако държиш на нея. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Съпругът ѝ да се е мяркал случайно?
— Не! Лека нощ, Джордж!
За втори път обичана жена ми затвори телефона. Това беше нов личен рекорд.
Отидох в спалнята и започнах да се събличам. Добре била, като се върнала. Щастлива, че отново е сред приятелите си от Джоди. Ала в момента никак не беше добре. Дали защото бе разкъсвана между красивия господин, на когото предстоеше шеметна политическа кариера, и високия непознат със загадъчно минало? Вероятно такова щеше да е сюжетното развитие, ако бяхме герои в любовен роман, но ако и тук нещата стояха така, защо Сейди не е била оклюмала при завръщането си?
Хрумна ми горчива мисъл: ами ако е започнала да пие? В големи дози. Тайно. Нима не беше възможно? Жена ми беше прикривала тази си слабост години наред — всъщност още преди да се оженим. Лесно можех да се отърся от тази мисъл, да си кажа, че госпожа Ели несъмнено щеше да забележи издайническите признаци, но знаех, че алкохолиците са доста изобретателни. Понякога на околните им отнема години да проумеят истината. Ако Сейди се появяваше навреме на работното си място, Ели можеше и да не обърне внимание на кървясалите ѝ очи и прекомерната употреба на ментолови дъвки.
Вероятно хрумването ми бе нелепо. Не можех да имам вяра на собствените си догадки, защото всяка беше повлияна от неувяхващата ми любов към Сейди.
Проснах се на леглото и вперих поглед в тавана. Масленият радиатор в хола съскаше — беше настъпила поредната ледовита нощ.
20
Герой от поемата „Влюбеният Майлс Стандиш“ от Хенри Лонгфелоу, посветена на първите заселници на Америка, пристигнали с кораба „Мейфлауър“. — Б.пр.