„Стига си се кахърил, друже — настоя Ал. — Тури му пепел. Спомни си, че не си тук да грабнеш…“
Момичето, златния часовник и всичко останало. Аха, Ал, схванах.
„А пък и сигурно е добре. Ти си човекът с проблем за решаване.“
Поправка: не проблем, а проблеми. Доста време ми отне да заспя.
Следващия понеделник, докато патрулирах с колата край Уест Нийли Стрийт 214 в Далас, зърнах сива катафалка, паркирана на входната алея. Двете дебелани стояха на верандата и наблюдаваха как двама мъже в черно качват в колата носилка. Отгоре ѝ лежеше покрито с чаршаф тяло. От паянтовото балконче над верандата надзърташе двойката от горния етаж. Най-малкото им детенце спеше в ръцете на майка си.
Инвалидната количка с пепелник, закрепен на страничната облегалка, седеше осиротяла под дървото, където старецът беше прекарал последното си лято.
Отбих, слязох и застанах до колата си, докато катафалката потегли. После (макар да осъзнавах, че моментът е доста неподходящ) прекосих улицата и тръгнах към верандата. Като стигнах до стълбите, свалих шапката си.
— Госпожи, приемете съболезнованията ми.
По-възрастната — овдовялата съпруга, ако не грешах, каза:
— И друг път сте минавали оттук.
„И още как — идваше ми да отговоря. — Предлагате по-развлекателно шоу от мачовете на професионалната футболна лига.“
— Той каза, че ви е виждал. — Не прозвуча укорително; госпожата излагаше фактите.
— Търся си апартамент в квартала. Възнамерявате ли да задържите вашия?
— Не — отвърна по-младата. — Татко имаше застраховка. Кажи-речи само туй си имаше. И два-три медала в кутия. — Тя подсмръкна. Направо ми се късаше сърцето да гледам колко са покрусени.
— Разправяше, че сте били призрак — сподели вдовицата. — Викаше, че вижда през вас. Ама и на него бая му хлопаше дъската. След удара преди три години все я влачеше тая пиклива торба. Двечките с Айда хващаме пътя за Оклахома.
„Пробвайте си късмета в Мозел, Кентъки — помислих си. — Там ще отидете, като се махнете оттук.“
— Какво искате? — попита по-младата. — Ще му носим костюм в погребалския дом.
— Искам телефонния номер на хазяина ви — отвърнах. Очите на вдовицата светнаха:
— Каква пара давате за него, господине?
— Давам ви го без пари! — обади се младата жена от балкона на втория етаж.
Опечалената щерка погледна нагоре и ѝ заръча да си затваря плювалника. Такива симпатяги живееха в Далас. В Дери — също.
Добронамерени и мили хора.
Деветнайсета глава
Джордж де Мореншилд се появи на сцената през сумрачния и дъждовен съботен следобед на петнайсети септември. Пристигна с кафеникав кадилак от ония, за които пее Чък Бери. Придружаваха го Джордж Баухе, когото познавах, и един непознат — кльощав, с оредяла коса и изпънат като пружина гръб, типичен за хората, които сума време са служили в армията и се гордеят с това. Де Мореншилд заобиколи колата и отвори багажника. Аз хукнах да взема широкообхватния микрофон.
Като се върнах с оборудването, Баухе вече държеше сгъваема детска кошарка, а военният се беше натоварил с играчки. Де Мореншилд, който беше с празни ръце, изкачи стъпалата преди спътниците си — движеше се с вдигната глава и с изпъчени гърди. Беше висок и снажен. Прошарената му коса беше сресана назад и разкриваше широкото му чело, сякаш гръмко обявяваше (поне според мен): — „Аз ДЖОРДЖ съм и цар съм над царете! Делата мои всички със завист погледнете!“21
Включих магнетофона, сложих си слушалките и насочих купата с микрофона към къщата отсреща.
Никъде не виждах Марина. Лий седеше на дивана и на светлината от настолната лампа четеше дебела книга с меки корици. Като чу стъпки по верандата, вдигна поглед, свъси вежди и хвърли книгата на масичката. Сигурно си помисли: „Още шибани емигранти!“
Въпреки това отиде да отвори вратата. Подаде ръка на беловласия непознат, но Де Мореншилд го слиса (както и мен), като го прегърна и го разцелува. После го хвана за раменете и го побутна назад. Гласът му беше плътен и с осезаем акцент — по-скоро немски, отколкото руски.
— Дай да се порадвам на младеж, дошъл от другия край на света и успял да съхрани идеите си! — После пак го прегърна. Главата на Лий едва се подаваше над раменете на грамадния мъж и аз видях нещо, което ме порази още повече: Осуалд се усмихваше.