— Да.
— Знаеш ли поне къде живее?
— Не, но му имам телефонния номер.
Ели забелила очи (с пълно право), после отново подхванала разпита:
— Разказа ли ти поне нещо за миналото си? Дали е бил женен? Защото ми се струва, че е имал (или има) съпруга.
Сейди не продумала.
— Да ти е споменавал случайно дали не е оставил зад гърба си някое и друго несретно отроче? Защото понякога мъжете имат този навик, а веднъж случи ли се, окото няма да им мигне пак да…
— Госпожо, може ли да се върна в библиотеката? Една ученичка — Хелън — ме замества и въпреки че е много съвестна, не обичам да оставям класа твърде…
— Върви, върви. — Ели посочила вратата.
— Мислех си, че харесвате Джордж — казала Сейди, преди да излезе.
— Харесвам го — отвърнала Ели с половин уста. — Ще го харесвам още повече — ще го харесвам заради теб още повече, ако знам истинското му име и какви ги е намислил.
— Не ме питайте, за да не ви излъжа — промърморила Сейди.
— Какво пък означава това?
— Че го обичам. Че ми спаси живота. Че в замяна мога да му дам само доверието си и точно това възнамерявам да направя.
Госпожа Ели, свикнала последната дума да е нейна, този път останала с пръст в устата.
През есента и зимата животът ни навлезе в нещо като утъпкан коловоз. Петъчните следобеди пътувах с колата до Джоди. Понякога пътьом купувах цветя от магазина в Раунд Хил. Понякога се отбивах да се подстрижа в местната бръснарница, където винаги научавах местните клюки. Свикнах да поддържам косата си къса. Помнех, че навремето я носех толкова дълга, че ми влизаше в очите, но бях забравил защо търпях такова неудобство. По-трудно ми беше да свикна със старовремските слипове, с които бях заменил любимите си боксерки, но след известно време топките ми прекратиха стачката.
Обикновено през онези вечери се хранехме в закусвалнята на Ал, после отивахме на футболен мач. А когато дойде краят на футболния сезон, се ориентирахме към баскетбола. Понякога Дийк ни правеше компания, издокаран с пуловер с емблемата на дентънския клон на „Лайънс Клъб“.26
Госпожа Ели нито веднъж не дойде с нас.
Неодобрението ѝ не ни възпря след петъчните мачове да преспиваме в някое от бунгалата край езерото Кендълуд. Обикновено в събота нощувах там самичък, а в неделите придружавах Сейди на службите в Първа методистка църква в Джоди. Използвахме една и съща книга с псалми и пеехме „Да вържем сноповете златни“. „Сеем заранта, сеем семето на благостта…“ Мелодията и онези възвишени чувства още са живи в паметта ми.
След църквата обядвахме у Сейди, после си заминавах за Далас. Всяко следващо пътуване ми се струваше все по-дълго и по-неприятно. Накрая през един мразовит декемврийски ден двигателят на форда блокира, сякаш изразяваше мнението си, че караме в грешната посока. Изявих желание да го поправят — сънлайнърът кабрио беше единствената кола, която някога бях обичал, — но служителят от „Авторемонти Кайлийн“ каза, че ще е нужен нов двигател и нямал представа откъде може да се намери такова чудо.
Посегнах на все още стабилните си (е… що-годе стабилни) парични запаси и си купих шевролет, произведен през петдесет и девета: онзи модел с фрапантната задница като чайка с разперени криле. Колата си я биваше, а и Сейди заяви, че е влюбена в нея, но на мен ми липсваше предишното вярно возило.
Прекарахме коледната вечер заедно край Кендълуд. Окачих на бюфета клонка от зеленика и подарих на Сейди жилетка. Тя ми поднесе чехлите, които нося в момента. С някои неща не можеш да се разделиш.
Втория ден на Коледа отпразнувахме в нейната къща и докато аз сервирах масата, фордът комби на Дийк зави по входната алея. Останах изненадан, тъй като Сейди не бе споменала, че ще имаме гости. Още повече се изненадах, като видях госпожа Ели на седалката до шофьора. Щом видях как скръсти ръце и загледа новата ми кола, се убедих, че не само мен са ме държали в неведение относно поканените гости. Признавам, че ако не друго, запази самообладание, поздрави ме с доста прилична имитация на сърдечност и ме целуна по бузата. Носеше плетена скиорска шапка, която ѝ придаваше вид на позастаряло хлапе, и ме възнагради със сдържана усмивка, когато я свалих от главата ѝ и подметнах:
— И аз не съм получил уведомление за купона.
С Дийк се здрависахме.
— Весела Коледа, Джордж. Радвам се да те видя. Леле, как хубаво мирише!
Той тръгна към кухнята. След малко дочух как Сейди се засмя и рече:
26
Лайънс Клъбс Интернешънъл — организация, основана от Мелвин Джоунс. Състои се от 44 500 клуба в 205 страни. Членовете — над 1 368 683 души — работят за общественото, културното и моралното благополучие на обществото. — Б.пр.