— На ваше място и аз бих постъпил точно така.
— Дийк гледаше да не ме намесва — казах. — Прави всичко възможно училищното настоятелство да те приеме без много мрънкане следващата година. Не ми се вярва само защото някакъв луд едва не те е заколил, да те освободят от длъжност заради неморално поведение, но Дийк май смята, че е най-добре да…
— Не мога да се върна на работа. Не мога да застана пред децата в този вид.
— Сейди, ако знаеше колко много ученици идваха да те видят…
— Много мило, трогната съм, но знам какво ще последва. Не разбираш ли? Ще издържа насмешките и подигравките. В Джорджия имах колежка със заешка устна и се поучих от отношението ѝ към жестокостта на тийнейджърите. Не злонравните, а другите ще ме съсипят. Добронамерените. Състрадателните им физиономии… и извърнатите погледи на онези, които не смеят да ме погледнат. — Изхлипа, после възкликна: — Освен това съм бясна. Знам, че животът е тежък, сигурна съм, че всички го знаят в сърцата си, но защо да е и жесток? Защо хапе?
Прегърнах я. Небелязаната страна на лицето ѝ гореше и пулсираше.
— Не знам, мила.
— Защо не получаваме втори шанс?
Притиснах я до себе си. Когато дишането ѝ се нормализира, я пуснах и се изправих с намерението да я оставя да поспи. Без да отвори очи, тя прошепна:
— Каза ми, че трябвало да станеш свидетел на нещо в сряда вечерта. Не ми се вярва да е било самоубийството на Джони Клейтън, нали?
— Не.
— Пропусна ли го?
Запитах се дали да не излъжа, но се отказах.
— Да.
Тя с усилие отвори очите си, които започваха да се премрежват:
— А ти ще имаш ли втори шанс?
— Не знам. Няма значение.
Този път излъгах. Защото за съпругата и децата на Джон Кенеди щеше да е от значение; за братята му — също; вероятно и за Мартин Лутър Кинг; почти със сигурност щеше да е от значение за десетките хиляди млади американци, които сега бяха в гимназията и ако някой не променеше хода на историята, щяха да бъдат принудени да сложат униформи, да прелетят с военни самолети до другия край на света и да се насадят на грамадния зелен вибратор, наречен Виетнам.
Сейди затвори очи. Аз излязох от стаята.
Във фоайето нямаше ученици от денхолмската гимназия, но пък ме чакаха двама бивши възпитаници. Майк Кослоу и Боби Джил Олнът седяха на твърдите пластмасови столове, на коленете им лежаха непрочетени списания. Майк скочи и се ръкува с мен, Боби Джил сърдечно ме прегърна и веднага попита:
— Зле ли е положението? Имам предвид… — опипа избледняващите белези по лицето си — … ще ѝ помогнат ли?
— Не знам.
— Какво каза доктор Елъртън? — попита Майк. Елъртън, който се славеше като най-добрия пластичен хирург в Централен Тексас, беше лекарят, спасил лицето на Боби Джил.
— Този следобед ще е на визитация в болницата. С Дийк и с госпожа Ели имаме среща с него след… — погледнах си часовника — … двайсет минути. Искате ли да присъствате?
— Разбира се — отвърна Боби Джил. — Абсолютно сигурна съм, че ще я направи като нова. Истински гений е.
— Да видим какво ще ни обещае геният.
Навярно Майк разтълкува правилно изражението ми, защото окуражаващо стисна ръката ми:
— Може да не е чак толкова страшно, господин Амбърсън.
Беше по-страшно.
Елъртън ни подаде черно-белите снимки, които ми напомниха за фотографите на Уиджи27 и на Даян Арбъс28.
Боби Джил ахна и извърна поглед. Дийк изпъшка, сякаш някой го беше ударил по главата. Госпожа Ели стоически изгледа всички фотографии, но лицето ѝ пребледня, само по страните ѝ останаха да се червенеят две кръгчета руж.
На първите две снимки бузата на Сейди висеше като съдран парцал. За тази гледка бях подготвен, защото ми беше позната от сряда вечерта. Никак не бях подготвен обаче за снимката на пребита жена с отекла устна и грозна подутина под лявото око. Отоците ѝ придаваха клоунски вид, от който ми идеше да си ударя главата в масата на малката конферентна зала, която лекарят беше избрал за срещата ни. Или пък (което беше за предпочитане) да изтичам до моргата и да тегля още един бой на мъртвия Джони Клейтън.
— Когато родителите на младата дама пристигнат довечера — каза Елъртън, — ще говоря тактично и обнадеждаващо, за да не ги обезсърча напълно. — Свъси вежди и добави: — Макар че ги очаквах доста по-рано предвид сериозното положение на госпожа Клейтън и…
27
Уиджи — псевдоним на Артър Фелиг (1899-1968), фотограф и фоторепортер, известен най-вече с черно-белите си снимки на местопрестъпления, катастрофи и други инциденти в Ню Йорк. — Б.пр.
28
Даян Арбъс (1923-1971) — американска фотографка и писателка, прочула се с черно-белите снимки на маргинали (джуджета, гиганти, травестити, нудисти, циркови артисти) — накратко, на хора, които изглеждат грозни или нереални. — Б.пр.