— Видяхте се в неделята след Разпети петък! Вие подарихте на дъщеричката му плюшено зайче!
Доста дългичка пауза, последвана от тежка въздишка.
— Добре, и така да е. Изглежда съм забравил…
— А случайно да сте забравили за някого, стрелял по генерал Едуин Уокър?
— Какво общо може да има това с мен? Или пък с моя бизнес? — Гневът и недоумението в гласа му почти ме накараха да му повярвам. Ключова дума: почти.
— Хайде, моля ви се — продължих аз. — Нали сам обвинихте Осуалд, че го е направил!
— Шегувах се, да го вземат мътните!
Дадох му две секунди, преди да взема думата:
— Знаете ли за коя компания работя аз, господин Де Мореншилд? Ще ви подскажа — не е „Стандарт Ойл“.
От другата страна на линията настъпи тишина, докато събеседникът ми се опитваше да смели дивотиите, с които го бях засипал досега. Само дето не бяха дивотии, не и стопроцентови… Знаех за плюшеното зайче, знаех и за репликата „Как можа да не уцелиш?“, изтърсена, след като съпругата му беше забелязала пушката на Осуалд… Заключението се натрапваше от само себе си. Моята компания беше „Компанията“34 и единственият въпрос, който вълнуваше Де Мореншилд в момента — или поне така се надявах — беше каква част от несъмнено интересния му живот беше подслушана, проследена, прошнурована и прономерована в дебели папки.
— Има някакво недоразумение, господин Ленън.
— Искрено се надявам да е така, защото останахме с впечатлението, че вие сте го подучили да дръпне спусъка. С онези ваши приказки какъв расист бил Уокър и как щял да се превърне в американския Хитлер…
— Това изобщо не е вярно!
Игнорирах възмущението му.
— Ала не това е главната ни грижа. Мислим си, че вие може да сте придружили господин Осуалд по време на мисията му на десети април тази година…
— Ach, mein Gott! Това е пълна лудост!
— Ако успеете да го докажете — и ако обещаете занапред да стоите настрана от лабилния господин Осуалд…
— Та той е в Ню Орлиънс, за Бога!
— Млъкнете — прекъснах го. — Знаем къде е и с какво се занимава. Разпространява позиви на Комитета за честна игра за Куба35. Ако не спре скоро, ще свърши в затвора. — Това действително щеше да се случи, и то след по-малко от седмица. Неговият чичо Дъц — онзи, свързан с Карлос Марсело — щеше да плати гаранцията му. — Така че ще се върне скоро в Далас, но вие няма да се виждате с него. Малката ви игричка свърши.
— Казвам ви, че никога не съм…
— Онези петролни сделки все още могат да бъдат ваши, но не и ако не успеете да докажете, че не сте били с Осуалд на десети април. Можете ли да го направите?
— Аз… нека да помисля. — Продължителна пауза. — Да. Да, мисля, че ще мога.
— Тогава да се срещнем.
— Кога?
— Тази вечер. В девет. Имам си шефове, пред които отговарям, и те няма да останат никак доволни, ако ви дам време да си изфабрикувате алиби.
— Елате у дома. Ще кажа на Жана да отиде на кино с приятелките си.
— Имам друга идея. И няма да ви трябват специални инструкции, за да стигнете дотам.
Казах му какво имах предвид.
— Защо точно там? — Събеседникът ми беше искрено учуден.
— Просто елате. И ако искате баща и син Дювалие да не ви се разсърдят, елате сам.
Затворих.
Върнах се в болницата точно в шест вечерта и постоях при Сейди половин час. Въздействието на упойката беше преминало и тя твърдеше, че болката не е кой знае колко силна. В шест и трийсет я целунах по дясната буза и ѝ казах, че трябва да вървя.
— По работа ли? — попита ме тя. — Истинската ти работа?
— Да.
— И никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително. Нали?
Кимнах.
— Включително и по погрешка.
— Пази се.
— Ще се пазя като писано яйце.
Тя се насили да се усмихне, ала се получи нещо като измъчена гримаса. Забелязах, че погледът ѝ е зареян някъде отвъд рамото ми. Обърнах се и видях Дийк и Ели. Стояха на прага, облечени в най-хубавите си дрехи. Той беше с тънък летен костюм, папийонка и каубойска шапка, а съпругата му се беше пременила с розова копринена рокля.
— Няма проблем да почакаме — каза Ели.
— Не, влизайте. Аз тъкмо си тръгвах. Само не стойте много, защото още се чувства отпаднала.
Целунах Сейди два пъти — по сухите устни и влажното чело — и ги оставих. Потеглих към Уест Нийли Стрийт. Щом пристигнах, наредих пред себе си нещата, които бях купил специално за целта. После застанах пред огледалото в банята и се заех с нелеката задача. Работех бавно и внимателно, поглеждайки често инструкциите… Така ми се искаше Сейди да е с мен — имах дяволска нужда от помощта ѝ.
34
Популярно название на ЦРУ в САЩ. Наричат го още „Лангли“ (въпреки че централата на ФБР се намира там) и „Агенцията“. — Б.пр.
35
Прокастровският „Комитет за честна игра за Куба“ е активистка група, основана в Ню Йорк през април 1960 г. — Б.пр.