Трафикът към Далас беше доста натоварен и когато най-сетне се добрахме до местата си, вече течеше третата от петте „подгряващи“ срещи — едър чернокож и още по-едър бял се бъхтеха здраво под възгласите на тълпата. Не един, а четири огромни екрана бяха монтирани над полираната дървена настилка, където „Шпорите“ бяха играли (в интерес на истината доста лошо) през баскетболния сезон. Картината се осъществяваше посредством разположените зад екраните прожекционни системи и макар че цветовете бяха леко замъглени, самите образи бяха ясни. Сейди беше впечатлена. Както и аз, между впрочем.
— Нервен ли си? — попита ме тя.
— Малко.
— Въпреки че…
— Да, въпреки това. Когато заложих, че „Пиратите“ ще спечелят Световните серии през 1960, го знаех. А сега разчитам изцяло на свой приятел, който пък го е узнал от интернет…
— Какво, по дяволите, е това?
— Научна фантастика. Като Рей Бредбъри.
— А… добре. — Тя пъхна пръсти в устата си и изсвири. — Хей, ти с бирата!
Човекът, който разнасяше пивото — направи ми впечатление, че освен голяма каубойска шапка носи и осеян със сребристи капси колан, — ни продаде две бутилки „Лоун Стар“ (стъклени, не пластмасови), всяка от които бе похлупена с картонена чашка. Дадох му един долар и му казах да задържи рестото.
Сейди взе едната бутилка, чукна я в моята и каза:
— Късмет, Джейк.
— Ако ще трябва да разчитам на късмета си, значи здравата съм загазил.
Тя запали цигара, прибавяйки и своя дял към синия облак, кълбящ се покрай прожекторите. Седях от дясната ѝ страна и без никакво преувеличение можех да кажа, че Сейди изглеждаше зашеметяващо.
Потупах я по рамото и щом тя се обърна, я целунах по леко разтворените устни.
— Е, винаги ще си имаме Париж, скъпа40 — подхвърлих.
Тя се усмихна.
— Пък ако ще и да е онзи в Тексас…
Тълпата около нас полудя. Чернокожият боксьор току-що беше нокаутирал белия си противник.
Мачът, който беше гвоздеят на вечерта, започна в девет и половина. На екраните се появиха близки кадри на съперниците и щом камерата се спря на Том Кейс, сърцето ми се сви. В къдравата му черна коса се мяркаха бели нишки. Бузите му бяха увиснали като на булдог. Паласките му се тресяха над шортите. Най-шокиращи от всичко обаче бяха неадекватният му поглед и подпухналите му, обградени от осеяна с множество белези и бръчки кожа очи. Той сякаш не можеше да осъзнае къде точно се намира. Петнайсетхилядната публика започна да го аплодира — все пак Том Кейс си беше тукашно момче, — но чух и доста дюдюкания и освирквания. Както си седеше там на ринга, прегърбен върху високия стол и сграбчил отчаяно въжетата с двете си ръце, той изглеждаше уморен и смазан, все едно вече са го победили. Дик Тайгър, от друга страна, беше на крака, загряваше с удари във въздуха и подскачаше енергично на едно място.
Сейди се приведе към мен и прошепна:
— Не е в много добра форма, скъпи.
Наистина не беше. Меко казано. Кейс изглеждаше направо ужасно.
Долу пред нас (където екранът сигурно изглеждаше като надвиснала скала с размазани движещи се фигури по нея) зърнах Акива Рот в компанията на някаква кукла с пелерина от норка и тъмни очила в стил Грета Гарбо. Бих казал, че местата им щяха да бъдат до самия ринг… ако имаше ринг, разбира се. Докато ги зяпах, някакъв пълничък мъж от долния ред, който пушеше дебела пура, се обърна към нас и попита:
— Ти за кого си, красавице?
— За Кейс! — заяви храбро Сейди.
Човекът се засмя.
— Е, явно имаш добро сърце. Искаш ли да заложиш десетачка за него?
— Съгласен ли си на четири към едно? Ако Кейс го нокаутира?
— Ако Кейс нокаутира Тайгър? Иска ли питане, госпожице!
Той подаде ръката си. Сейди я разтърси. Когато се обърна към мен, забелязах дяволитата ѝ усмивка.
— Доста дръзко — отбелязах.
40
Една от най-знаменитите реплики от „Казабланка“. Рик я казва на Илза в края на филма. — Б.пр.