Най-сетне успях да открия правилния ключ, пъхнах го в ключалката и го завъртях, утешавайки се с мисълта, че ще се заключа — при което ония ще останат отвън, които и да са — и ще се обадя на полицията. Щом влязох обаче в душния апартамент и спареният въздух на непроветряваното жилище ме блъсна в носа, си дадох сметка, че тук всъщност няма телефон.
Някакви здравеняци тичаха през моравата. Бяха трима. Единият държеше къса тръба, която изглеждаше увита в нещо.
Не, всъщност бяха достатъчно за партия бридж. Четвъртият бе Акива Рот. Само той не тичаше. Пристъпваше бавно и самодоволно по пътечката с ръце в джобовете си и спокойна усмивка на лицето си.
Затръшнах вратата. Дръпнах резето. В следващия миг вратата експлодира. Втурнах се към спалнята, ала не успях дори да преполовя разстоянието, защото…
Две от горилите на Рот ме замъкнаха в кухнята. Третият здравеняк държеше тръбата. Сега видях, че е омотана в някаква тъмна мъхната материя, нещо като филц или кече. Мъжът я положи внимателно на масата, където бях обядвал и вечерял толкова пъти, и си сложи жълти ръкавици от необработена кожа.
Все още усмихнат, Рот се облегна на рамката на вратата.
— Едуардо Гутиерес има сифилис — изрече с равен той. — Стигнал е чак до мозъка му. Лекарите казват, че му остават по-малко от осемнайсет месеца. На него обаче изобщо не му пука. Той вярва, че ще се върне на този свят като арабски шейх или някакво друго лайно. Как ти се струва това, а?
Да отговаряш на разни „non-sequitur“42 — особено когато си на някакво коктейлно парти, в градския транспорт или на опашка за билет в киното, — по принцип си е доста забавно, ала как да прецениш какво да кажеш, когато двама изроди са те стиснали като в менгеме? И всеки момент ще бъдеш пребит от третия? Ето защо предпочетох да си замълча.
— Ти обаче си се загнездил в мозъка му. Печелиш залози, които не би трябвало да печелиш. Е, понякога губиш, но на Еди Джи му хрумна шантавата идея, че когато губиш, го правиш нарочно. Сетне правиш големия удар с дербито и той решава, че ти си — де да знам — някакъв изродски телепат, който може да вижда бъдещето. Знаеше ли, че той опожари къщата ти?
Останах безмълвен.
— После — натърти Рот, — когато ония малки червейчета вече започнаха да гризат мозъка му, Еди Джи взе да те смята за някакъв зъл дух или демон. И пусна мълвата сред хората — на юг, на запад и из Средния запад, — че трябва да са нащрек за теб. „Оглеждайте се за оня тип Амбърсън! Видите ли го, веднага го бастисайте! Тоя тип е ненормален. Истински изрод. Още в началото го усетих, но за съжаление тогава не му обърнах внимание. Вижте ме сега — колко съм болен и как умирам! И всичко това е по негова вина. Той е зъл дух, той е демон или нещо подобно…“ Шантава работа, нали? Дъската му яко се е разхлопала.
Продължавах да мълча.
— Кармо, имам чувството, че моят приятел Джордж не ме слуша. Май е задрямал нещо. Я го събуди!
Мъжът с жълтите ръкавици вложи цялото си старание в един достоен за Том Кейс ъперкът. Замахна с ръка от нивото на бедрото и стовари юмрука си в лявата половина на лицето ми. Болката експлодира в главата ми и в продължение на няколко секунди пред взора ми се спусна алена пелена.
— Така, май живна малко! — отбеляза Рот. — Докъде бях стигнал… А, да. Как се превърна в личния караконджул на Еди Джи. Естествено, заради сифилиса — и всички ние добре го знаем. Ако не беше ти, щеше да е някое улично псе. Или мацка, която му е лъснала бастуна твърде грубо, когато я е завел някъде през пубертета си на автокино. Тъжна работа, а? И всичко е заради ония червейчета, дълбаещи в главата му. Обаче всички го обичаме и му угаждаме, защото Еди винаги е бил готин пич. Когато разказва виц, човече, се смееш до припадък. Толкова е забавен! Между другото, никой не вярваше, че си истински. До момента, в който караконджулът на Еди Джи не цъфна в Далас, и то в моята заложна къща! И какво се случи? Той залага, че „Пиратите“ ще бият „Янките“ — нещо, което всеки знае, че няма да стане, — и то в седмия мач, при положение че всеки знае колко пъти се случва това в шампионата.
— Беше си чист късмет — измънках. Гласът ми беше хрипкав, защото отляво устата ми се подуваше. — Импулсивно решение.
— Било е пълна глупост, а човек си плаща за глупостите — отсече Акива Рот. — Кармо, прасни му капачката на тоя глупав кучи син.
— Не! — простенах. — Недейте, моля ви!
Кармо се усмихна, сякаш бях изтърсил нещо забавно, взе омотаната в кече тръба от масата и я стовари върху лявото ми коляно. Чух как нещо изпука. Сякаш някой великан бе размърдал пръсти и кокалчетата му бяха изщракали. Болката беше ужасяваща. Извиках и се отпуснах като чувал между горилите, които ме държаха. Те побързаха да ме вдигнат.