— Олеле, майчице! — възкликна старицата. — Кой те подреди така?
Беше дълга история, а аз не можех да я разкажа. Вече се здрачаваше и това ми харесваше, понеже убийствената болка в главата ми леко се притъпяваше от сгъстяващия се мрак. „Ал беше сполетян от рак на белите дробове — мина ми през ума, — а аз — от Акива Рот. И в двата случая играта свършва. И Ози печели.“
Не и ако можех да го предотвратя.
Мобилизирах цялата си сила и се обърнах към далечното лице над мен; единственото светло нещо в надигащата се отвсякъде тъмнина.
— Обадете се… — изхриптях — на деветстотин и единайсет.
— Какво е това?
Естествено, че щеше да реагира така. Телефон 911 още не беше въведен в САЩ. Положих всички усилия да не изгубя съзнание още няколко секунди, за да успея да произнеса:
— На „Бърза помощ.“
Мисля, че може и да съм повторил тези три думички, ала не съм съвсем сигурен, защото мракът ме погълна.
Впоследствие често се питах дали някои хлапета или биячите на Рот са откраднали колата ми. И кога точно е станало. Какъвто и да беше случаят, крадците нито я бяха потрошили, нито повредили. Дийк Симънс я откри на паркинга за конфискувани автомобили на Далаското полицейско управление. Шевролетът се оказа в по-добра форма от мен.
Явно пътуванията във времето не са никак чужди на иронията.
Двайсет шеста глава
През следващите единайсет седмици отново заживях два живота. За единия почти нищо не знаех — започнах да го наричам „Външният живот“, — ала за сметка на това другият ми беше доста добре познат. И в този „Вътрешен живот“ често сънувах Човека с жълтата карта.
Във Външния живот дамата с проходилката (името ѝ беше Албърта Хичинсън; Сейди я откри и ѝ занесе букет цветя) стоеше над мен на тротоара и крещеше за помощ, докато не привлече вниманието на един от съседите, който веднага се обади на „Бърза помощ“. Линейката ме откара в болницата „Паркланд“, а лекарят, който се погрижи за мен, се казваше Малкълм Пери. Впоследствие именно при него щяха да отнесат умиращите Джон Ф. Кенеди и Лий Харви Осуалд. С мен той определено извади по-голям късмет… макар че за малко и аз да не прескоча трапа.
Гостуването на Акива Рот ме беше дарило със счупени зъби, счупен нос, счупена скула, счупено ляво коляно, счупена лява ръка, изкълчени пръсти и увреждания на вътрешните органи. Имах и черепно-мозъчна травма, която безпокоеше най-силно Пери.
Казаха ми, че когато започнали да палпират44 корема ми, съм се свестил и съм започнал да надавам писъци, ала нямах никакъв спомен за подобно нещо. Сложили ми катетър и аз незабавно съм започнал да пикая кръв през него. Жизненоважните ми органи първо изглеждали в стабилно състояние, но после положението започнало да се влошава. Направили ми изследване, за да определят кръвната ми група, след което ми направили четири кръвопреливания… За малко да пресуша запасите на болницата, натрупани благодарение на жителите на Джоди по време на мащабната кръводарителска кампания от миналия септември. Научих това от Сейди, която трябваше да ми го повтаря няколко пъти, понеже непрекъснато забравях. Смятали да ме пратят и в коремната хирургия, ала първо решили да се консултират с невролог и ми направили лумбална пункция. Нормално — все пак Страната на миналото все още не познаваше нито ехографските изследвания, нито ядрено-магнитния резонанс…
Съобщиха ми още и че съм провел кратък разговор с две от медицинските сестри, които ме подготвяли за пункцията. Бил съм им казал, че съпругата ми има проблем с алкохола. Едната сестра отбелязала, че това е лошо нещо, и попитала за името на жена ми. „Риба, наречена Уанда“45 — гласял моят отговор. След тези думи съм избухнал в смях, а после съм припаднал.
Далакът ми беше на пихтия от побоя. Лекарите го отстраниха.
След като изрязали далака ми и го изхвърлили там, където отиват вече безполезните и недотам важни органи, ме изпратили в ортопедичното отделение, макар още да съм бил в безсъзнание. Там сложили шина на счупената ми ръка и гипсирали крака ми. През следващите седмици много хора се подписаха отгоре му. Понякога знаех кой стои зад всяко от имената, но обикновено нищо не ми говореха.
Държаха ме упоен, главата ми беше фиксирана и не можех да я завъртя, а горната част на леглото ми беше вдигната под ъгъл от трийсет градуса. Фенобарбиталът бе наложителен не защото бях в съзнание и нямаше да издържа на болките (макар че според Сейди от време на време съм промърморвал нещичко), а понеже медиците се тревожели да не би изведнъж да дойда на себе си и да се нараня допълнително. В общи линии Пери и другите лекари (Елъртън също идвал на визитация, за да следи състоянието ми) се отнасяли към помляната ми кратуна като към неексплодирала бомба.
45
Алюзия към американската комедия от 1988 г. „Риба, наречена Уанда“ с участието на Джейми Лий Къртис и актьорите от британската комедийна група „Монти Пайтън“ Джон Клийз и Майкъл Пейлин. — Б.пр.