И до днес не съм съвсем сигурен какво точно представлява хемоглобинът или хематокритът46, но моите започнали да се повишават и това вдъхнало надежда на всички. След три дни ми направили нова лумбална пункция. Тя показала следи от стара кръв, а в света на лумбалните пункции старото е по-добро от новото. Всичко това свидетелствало, че съм претърпял значителна мозъчна травма, но положението ми не било толкова критично, че да се наложи пробиването на дупка в черепа ми — рискована процедура, особено като се има предвид тежкото ми общо състояние и всички битки, водени от тялото ми на другите фронтове.
Миналото обаче си пази територията и се защитава срещу евентуалните промени. Пет дни след приемането ми в болницата плътта около мястото на спленектомията47 започнала да почервенява и да се затопля. А на следващия ден разрезът се отворил и съм вдигнал температура. Състоянието ми, което било променено в положителна насока — от „критично“ на „сериозно“ след втората лумбална пункция, — отново се върнало към критичното. Според епикризата ми съм бил „упоен по препоръка на доктор Пери“ и неврологичният ми статус бил „минимално реагиращ“.
На седми септември се свестих за кратко. Поне така ми казаха. Някаква жена — доста привлекателна въпреки белега на лицето ѝ, и възрастен мъж с каубойска шапка в скута си седяха на ръба на леглото ми.
— Знаеш ли как се казваш? — попита жената.
— Пъдънтейн — отвърнах. — Попитате ли ме пак, ще ви кажа същото.
Господин Джейк Джордж Пъдънтейн Епинг-Амбърсън прекара седем седмици в „Паркланд“, преди да го преместят в рехабилитационния център „Идън Фалоус“ в северната част на Далас — неголям комплекс, приютяващ пострадали от региона. По време на целия този период бях на интравенозни антибиотици заради инфекцията, плъзнала от някогашното местенце на вече липсващия ми далак. Шината на счупената ми ръка бе заменена от гипс, който също се изпъстри с непознати за мен имена.
Без съмнение мога да заявя, че Малкълм Пери и останалите от персонала спасиха живота ми. Те обаче неволно ми дадоха и един нежелан дар, който ми прави компания почти до края на престоя ми в „Идън Фалоус“. Имам предвид вторичната инфекция, предизвикана от антибиотиците, инжектирани в организма ми, за да се преборят с първата. Имам безумни спомени от неистово повръщане, както и от цели дни, прекарани върху болничната подлога. Помня как по едно време си казах: „Трябва да отида в дрогерията в Дери и да се срещна с господин Кийн. Имам дяволска нужда от каопектат.“ Кой обаче беше господин Кийн? И къде беше това Дери?
Когато започнах да задържам храната в организма си, ме изписаха от болницата, обаче прекарах в „Идън Фалоус“ почти две седмици, докато диарията премине. Междувременно беше дошъл краят на октомври. Сейди (обикновено не си спомнях името ѝ; просто се изплъзваше от съзнанието ми) ми донесе хартиен фенер. Този спомен ми е доста ярък, понеже нададох вик, щом го зърнах. Това беше вопълът на човек, забравил нещо от изключително, даже жизненоважно значение.
— Какво има? — попита ме тя. — Какво има, скъпи? Нещо не е ли наред? Нещо за Кенеди ли е? Да не е свързано с Кенеди?
„Той ще ги убие всичките с чук! — изкрещях. — В нощта на Хелоуин! Трябва да го спра!“
— Кого? — Тя пое треперещите ми ръце. На лицето ѝ се изписа страх. — Кого трябва да спреш?
Обаче не можах да си спомня и след няколко секунди заспах. Спах доста време, и не само заради трудно възстановяващата се травма на главата. Бях изтощен и се чувствах като призрак на предишното си „аз“. В деня на посещението на Акива Рот тежах осемдесет и четири килограма, а когато ме изписаха от „Паркланд“ и ме изпратиха в „Идън Фалоус“, бях свалил двайсет и два.
Такъв беше Външният живот на Джейк Епинг — мъжът, който претърпя тежък побой и за малко не издъхна в болницата. Вътрешният ми живот бе изпълнен с чернота, гласове и епизодични мисловни проблясъци, които бяха като светкавици; ослепяваха ме с яркостта си и потъваха в мрака, преди да успея да зърна нещо повече от заобикалящия ги пейзаж в съзнанието ми. През по-голямата част от времето бях изгубен, но — ако ми позволите да перифразирам Евангелието — от време на време съумявах да се открия.