В подобни моменти ми ставаше нетърпимо горещо и една жена ми пъхаше в устата ледени кубчета, които имаха божествен вкус. Това беше ЖЕНАТА С БЕЛЕГА, която понякога се наричаше Сейди.
Имаше случаи, когато се откривах върху тоалетната чиния в ъгъла на стаята, без да имам някаква представа как съм се озовал там, а от мен извираха литри воднисти, парещи екскременти. Тялото ми ме сърбеше и пулсираше, а коляното ми сякаш беше пълно с натрошени стъкла. Помня как страшно ми се искаше някой да ме убие.
Понякога се опитвах да стана от леглото, понеже трябваше да свърша нещо ужасно, ама наистина ужасно важно. МЪЖЪТ С КАУБОЙСКАТА ШАПКА обаче беше там. Той ме хвана и ми помогна да легна обратно в леглото, преди да падна на пода.
— Не още, синко — каза ми — Още нямаш сили за това.
Друг път се откривах как говоря — или се опитвам да говоря — на двама униформени полицаи, дошли да ме разпитат за нанесения ми побой. Единият носеше на ревера си бадж с името си: „ТИПИТ“. Опитах се да му кажа, че е в опасност. Опитах се да му кажа, че трябва да помни, да помни пети ноември48. Да, това беше точният месец, но погрешният ден. Обаче не можах да се сетя за истинската дата и започнах да се удрям по главата от яд. Ченгетата се спогледаха озадачено. „ТОЗИ, КОЙТО НЕ СЕ КАЗВАШЕ ТИПИТ“ извика сестрата. Тя пристигна с лекаря, който ми сложи инжекция и аз отново се унесох.
Откривах се и как слушам Сейди, докато тя ми чете — първо „Невзрачният Джуд“, а после „Тес от рода Д’Ърбървил“. Тези истории ми бяха познати и слушането им ми действаше успокояващо. По някое време — вече бяхме на „Тес“ — ненадейно си припомних нещо.
— Накарах Тесика Калтроп да ни остави на мира.
Сейди вдигна очи от книгата.
— Да не искаш да кажеш „Джесика“? Джесика Калтроп? Така ли? Как? Помниш ли?
За съжаление не помнех. Споменът се беше заличил.
Веднъж се открих как съзерцавам Сейди, докато тя седи край малкия прозорец, взира се в дъжда навън и плаче.
През повечето време обаче бях изгубен.
ЧОВЕКЪТ С КАУБОЙСКАТА ШАПКА беше Дийк, ала по едно време го взех за дядо си и това много ме изплаши, понеже дядо Епинг беше мъртъв и…
Епинг… Да, така се казвах. „Запомни го!“ — казах си, ала в началото това изобщо не ми се удаде.
На няколко пъти идваше да ме види и една ВЪЗРАСТНА ЖЕНА С ЧЕРВЕНО ЧЕРВИЛО. Понякога си мислех, че се нарича госпожа Ели; друг път бях съвсем сигурен, че е Ирен Райън, която играеше баба Клампет в сериала „Селяндури в Бевърли Хилс“. Казах ѝ, че съм изхвърлил мобилния си телефон в едно езеро. „Сега спи там при рибите. Обаче така ми се иска сега да беше тук при мен.“
И някаква МЛАДА ДВОЙКА дойде да ме посети. Сейди даже ги представи:
— Виж, това са Майк и Боби Джил.
— Майк Колслоу — изрекох аз.
МЛАДИЯТ МЪЖ се опита да ме окуражи:
— Оправяте се, господин Амбърсън. — После се усмихна, но аз забелязах сълзата, която се търкулна по бузата му.
По-късно, когато Сейди и Дийк ме посещаваха в „Идън Фалоус“ често сядаха с мен на дивана. Сейди вземаше дланите ми в своите и ме питаше:
— Помниш ли името му, Джейк? Никога не си ми казвал името му. Как можем да го спрем, ако не знаем кой е или къде ще отиде?
— Аз ще го изпера — изломотих. Костваше ми адски усилия да го изрека. Чак темето ме заболя, но се напрегнах още повече и се коригирах: — Аз ще го спра.
— В сегашното си състояние не можеш да спреш и листна въшка без нашата помощ — отбеляза Дийк.
Обаче Сейди беше твърде мила, а Дийк — твърде стар. Тя никога не би му казала. И може би така бе най-добре, понеже той едва ли щеше да ѝ повярва.
— Човекът с жълтата карта ще те спре, ако се намесиш — казах аз. — Аз съм единственият, когото не може да спре.
— Кой е Човекът с жълтата карта? — попита Сейди, навеждайки се напред.
— Не си спомням, обаче не може да ме спре, понеже не съм оттук.
Само дето ме спираше. И ако не беше той, значи бе нещо друго. Според доктор Пери амнезията ми беше повърхностна, бързо щеше да отшуми и беше прав… макар и само донякъде. Ако се опитвах твърде силно да си припомня най-значимите неща, получавах ужасно главоболие, ходенето ми се превръщаше в куцукане, а зрението ми се замъгляваше. Най-неприятна от всичко обаче бе тенденцията изведнъж да потъвам в сън. Сейди попита доктор Пери да не би да става въпрос за нарколепсия49. Той ѝ отвърна, че най-вероятно случаят не е такъв, ала аз усетих тревогата в гласа му.
— Събужда ли се, когато го извикаш или го разтърсиш?
48
На 5 ноември 1605 година Гай Фокс е открит в тунел под сградата на парламента с 36 бурета барут. Той и съучастниците му се опитали да организират т.нар. „Барутен заговор“ в отговор на тиранията на Джеймс I. Героят от графичния антиутопичен роман „В като Вендета“ на Алън Мур (екранизиран впоследствие от братя Уашовски) използва символичния стих
49
Нарколепсията е хронично неврологично заболяване, характеризиращо се с прекомерна умора и внезапна нужда от сън. — Б.пр.