— Всеки път — потвърди тя.
— Можете ли да кажете, че най-често това се случва, когато е разстроен, понеже не може да се сети за нещо?
Сейди кимна.
— В такъв случай съм сигурен, че ще отшуми, също като амнезията.
Най-накрая, след цяла вечност — макар бавно и постепенно — Вътрешният ми свят започна да се слива с Външния. Аз бях Джейкъб Епинг, бях учител и някак си бях успял да се върна назад във времето, за да предотвратя убийството на президента Кенеди. В началото се опитах да отхвърля тази идея, ала знаех толкова много за годините, които щяха да последват, че сам се убедих в истинността ѝ. Всички тези неща в съзнанието ми не бяха видения, а спомени. „Ролинг Стоунс“ сенатските заседания по импийчмънта на Клинтън, Световният търговски център в пламъци, Кристи — моята изпълнена с проблеми и създаваща проблеми съпруга…
Една вечер, докато двамата със Сейди гледахме сериала „Сражение“, изведнъж си спомних какво бях сторил с Франк Дънинг.
— Сейди, убих човек, преди да дойда в Тексас. Случи се в гробището. Налагаше се да го извърша. Той щеше да избие цялото си семейство.
Тя ме изгледа удивено.
— Спри този телевизор — промълвих. — Актьорът, който играе сержант Сондърс — не мога да се сетя за името му, — след време ще бъде обезглавен от винт на хеликоптер. Моля те, Сейди, изключи го!
Тя изпълни молбата ми, след което коленичи пред мен.
— Кой ще убие Кенеди? И къде точно ще бъде, когато го направи?
Напрегнах паметта си. Този път не заспах, но и не можах да изтръгна въпросния спомен. Бях дошъл във Флорида от Мейн, това го помнех… С „Форд Сънлайнър“, страхотна кола… От Флорида бях отишъл в Ню Орлиънс, а след като напуснах Ню Орлиънс, пристигнах в Тексас. Помиех как слушах по радиото „Земен ангел“ на „Пенгуинс“, докато със сто и петнайсет километра в час прекосявах междущатската граница. Помнех и знака: „ТЕКСАС ВИ ПОСРЕЩА С ДОБРЕ ДОШЛИ“. Както и рекламния билборд „БАРБЕКЮТО НА СОНИ Е СЛЕД 45 КМ“. После филмът, прожектиран в главата ми, потъваше в снежинки. След като картината се проясняваше, в съзнанието ми изплуваха спомените за живота и преподавателската ми дейност в Джоди. Най-ярки от този период бяха впечатленията ми от суинга, който бяхме танцували със Сейди, и как се гушкаме в леглото в бунгалата в Кендълуд. Тя ми съобщи, че съм живял още и във Форт Уърт и Далас, ала не знаела къде точно; цялата информация, с която разполагала, се изчерпвала с два телефонни номера, които вече не функционирали. И аз не се сещах къде, макар и да подозирах, че едно от жилищата по всяка вероятност се намираше на Кадилак Стрийт. Обаче Сейди прегледа внимателно местните карти и заяви, че в нито един от двата града няма улица с такова име.
Вече си спомнях доста неща, но името на атентатора не бе сред тях, нито пък къде или кога щеше да премине към действие. И знаех ли защо? Естествено. Защото миналото се опитваше да скрие тази информация от мен. Миналото, което ревниво пазеше своята територия.
— Убиецът има дете — споделих пред Сейди. — Дъщеричка. Мисля, че се казва Ейприл50.
— Джейк, искам да те питам нещо. Може да те ядоса, но тъй като страшно много зависи от това — съдбата на света, както сам твърдиш, — длъжна съм да го сторя.
— Давай. — Не можех да се сетя за неин въпрос, който би ме ядосал.
— Лъжеш ли ме?
— Не — отвърнах. И това си беше самата истина. Тогава.
— Казах на Дийк, че трябва да се обадим на полицията. Той ми показа брой от „Морнинг Нюз“, където пишеше, че вече са събрани сведения за над двеста смъртни заплахи от потенциални атентатори. Според него както крайнодесните екстремисти от Далас и Форт Уърт, така и левите от Сан Антонио, ще се опитат да стреснат Кенеди и да го прогонят от Тексас. Според него даласките полицаи прехвърлят информацията за всички потенциални заплахи към ФБР, а там само си клатят краката и не вършат нищо. Според Дийк единственият човек, когото Джей Едгар Хувър мрази повече от Джон Кенеди, е неговият брат Боби.
Не ме интересуваше особено кого мрази Хувър.
— Вярваш ли ми?
— Да — кимна тя и въздъхна. — Вик Мороу наистина ли ще умре?
Да, точно така се казваше онзи актьор!
— За съжаление да.
— Докато се снима в „Сражение“?
— Не, по време на снимките на голяма кинопродукция51.
Тя избухна в сълзи.
— Не умирай, Джейк — моля те! Нищо друго не искам, освен да се оправиш!
Често ме измъчваха кошмари. Местата, които сънувах, бяха различни — ту пустееща улица, напомняща главната на Лисбон Фолс, ту гробището, където бях застрелял Франк Дънинг; ту кухнята на Анди Кълъм, аса на крибиджа, ту закусвалнята на Ал Темпълтън… Седяхме в сепарето, а хората от снимките по неговата „Стена на местните знаменитости“ гледаха към нас. Ал беше болен — умираше, — но очите му искряха от енергия и ентусиазъм.
51
На 23 юли 1982 г. Вик Мороу и две деца актьори загиват при инцидент с хеликоптер по време на снимките на „Зоната на здрача: филмът“. — Б.пр.