— Обещаваш ли?
— Да. Естествено.
— Ще се върна най-късно сряда вечерта. Ако Дийк е още болен в четвъртък, библиотеката просто ще остане затворена.
— Ще се справя.
Тя ме целуна лекичко и тръгна към вратата, но на прага спря и се обърна.
— Така ми се ще Дийк да е прав и цялата тази работа да не е нищо друго, освен някаква заблуда или фиксидея. Не мога да понеса мисълта, че ще знаем за атентата и въпреки това няма да сме в състояние да спрем убиеца. Че може просто да си седим в стаята и да гледаме по телевизията как някой застрелва…
— Ще си спомня — заявих решително.
— Сигурен ли си, Джейк?
— Нямам друг избор.
Тя кимна, ала дори на фона на оскъдната светлина, процеждаща се през спуснатите щори, успях да зърна съмнението, изписано на лицето ѝ.
— Ако искаш, можем да вечеряме, преди да тръгна. Ти си затвори очичките и остави хапчетата да си свършат работата. Малко сън няма да ти навреди.
Послушах я, макар и да бях сигурен, че няма да заспя.
И това беше добре, понеже исках да помисля малко върху Словото на Ал. Не след дълго подуших апетитна миризма, носеща се откъм кухнята. Сейди определено готвеше нещо вкусно. Когато ме изписаха от болницата, в началото повръщах или ходех по голяма нужда на всеки десетина минути… Нямаше ястие или храна, чийто аромат да не ме отвращава. Сега се чувствах далеч по-добре.
Започнах да се унасям. Образът на Ал изплува пред очите ми — седнал в едно от сепаретата на закусвалнята си, с килната над едната вежда хартиена шапка. Местните знаменитости от многобройните фотографии ни гледаха от стената, ала Хари Дънинг вече не беше сред тях. Бях успял да го спася. Може би за втори път го бях спасил от Виетнам… Нямаше как да узная със сигурност.
— Май още не си наредил пъзела, а, друже? — попита Ал.
— Да. Така си е.
— Но поне вече си близо.
— Не достатъчно. Нямам представа къде съм тикнал проклетия ти бележник.
— На някое сигурно място. Това стеснява ли възможностите?
Понечих да отвърна: „Не“, ала после си казах: „Словото на Ал е на сигурно място. На сигурно място. Защото…“
Отворих очи и за първи път от седмици лицето ми се изкриви от широка усмивка.
Бележникът се намираше в сейф52.
Вратата се отвори.
— Гладен ли си? Вечерята още е топла.
— Моля?
— Джейк, спиш вече над два часа.
Надигнах се в леглото и спуснах внимателно краката си на пода.
— Тогава да сядаме на масата.
Двайсет и седма глава
17.11.1963 (неделя)
Сейди искаше да измие съдовете след онова, което тя нарече „вечеря“, а аз — „пиршество“, обаче ѝ казах да ги остави на мен и да се заеме с опаковането на багажа си, понеже ставаше късно. Куфарчето ѝ беше малко и синьо, със заоблени ръбове.
— Но коляното ти…
— Ще ме издържи прав, докато измия няколко чинии. Ти обаче трябва да тръгваш, ако искаш да се наспиш добре.
Десет минути по-късно съдовете сияеха от чистота, върховете на пръстите ми бяха почервенели, а Сейди стоеше до вратата. С малкото си куфарче в ръце и падащите около лицето къдрици тя никога не ми се беше струвала по-красива.
— Джейк? Кажи ми поне едно хубаво нещо за бъдещето.
Изненадващо за самия мен, почти нищо не ми хрумваше. Мобилните телефони? Не. Атентаторите-самоубийци? Как ли пък не. Топящите се ледени шапки на полюсите? Хайде, няма нужда.
После обаче се усмихнах.
— Ще ти дам две на цената на едно. Студената война свърши и президентът ни е чернокож.
Тя също понечи да се усмихне, ала явно осъзна, че не се шегувам.
— Да не искаш да ми кажеш, че в Белия дом е влязъл негър?
— Точно така. Макар че по мое време някои хора предпочитат да ги наричаме „афроамериканци“.
— Сериозно ли говориш?
— Съвсем сериозно.
— Мили боже!
— По същия начин реагираха и много хора в деня след изборите.
— Поне той… върши ли си добре работата?
— Тук мненията на хората се различават. Ако искаш моето, човекът се справя според очакванията, особено като се има предвид сложната ситуация.
— Браво на теб! — усмихна се кисело тя. — Сега ще карам като замаяна до Джоди!
Сейди се спусна по рампата и сложи куфарчето си в малката ниша, която минаваше за багажник на фолксвагена ѝ костенурка, след което се обърна и ме дари с целувка. Тъкмо щеше да се качи в колата, когато изведнъж осъзнах, че не мога да я пусна да тръгне ей-така. Не можех да бягам — доктор Пери ми каза, че поне още осем месеца ще е така, ако не и цяла година, — но пък за сметка на това закуцуках надолу по рампата с цялата бързина, на която бях способен.