Скачащите на въже момиченца ги нямаше. Обичайната врява и глъчка, царяща на Мерседес Стрийт, бе заменена от сюрреалистична тишина. „Като в пиеса, преди завесата да се вдигне за последното действие“ — мина ми през ума. Влязох вътре, за да изям вечерята си, ала въпреки че ребърцата бяха сочни и ароматни, в крайна сметка повърнах повечето от тях.
Направих опит да подремна в голямата спалня, но там присъствието на призраците на Лий и Марина беше твърде натрапчиво. Ето защо малко преди полунощ се преместих в малката спалня. Нарисуваните от Розет Темпълтън момиченца все още си бяха по стените, ала еднаквите им дрешки (тревистозеленото явно бе любимият пастелен цвят на Розет) и големите им черни обувки ми се сториха успокояващи. Помислих си, че тези нарисувани момиченца със сигурност биха накарали Сейди да се усмихне, особено онова с короната на Мис Америка.
— Обичам те, скъпа — прошепнах и потънах в сън.
21.11.1963 (Четвъртък)
Нямах никакъв апетит за закуска, както не бях имал и за вечеря предишната нощ, ала към единайсет започнах да изпитвам неистова нужда от кафе. Три-четири литра май щяха да ми дойдат добре. Грабнах единия от романите — наричаше се „Затръшни вратата!“ — и подкарах към закусвалнята „Щастливото яйце“ на шосето „Брадок“. Телевизорът зад барплота беше включен и аз изгледах репортаж за предстоящото посещение на Кенеди в Сан Антонио, където щеше да бъде посрещнат от Линдън Джонсън и съпругата му. Към увеселението щяха да се присъединят още губернаторът Джон Конъли и жена му Нели.
Докато камерата показваше как Кенеди и съпругата му крачат по макадамовата настилка във военновъздушната база „Андрюс“ във Вашингтон, запътили се към синьо-белия президентски самолет, кореспондентката, която звучеше така, сякаш всеки миг ще се подмокри, говореше за новата прическа на Джаки, подчертана от „закачливо“ килнатата баретка и елегантните линии на „костюмчето ѝ от две части с коланче по средата, дело на любимия ѝ дизайнер Олег Касини“. Да, Касини може и да беше любимият ѝ моделиер, ала аз добре знаех, че госпожа Кенеди има друг тоалет в багажа си на борда на самолета. Той беше творение на друг дизайнер — Коко Шанел — и беше ушит от розова вълна, с изключение на черната якичка. И, разбира се, шапчицата тип „пилбокс“54, която го увенчаваше. Костюмчето щеше да подхожда идеално на розите, които щяха да ѝ подарят на летище „Лав Фийлд“, но не и на кръвта, която щеше да опръска полата, чорапогащника и обувките ѝ.
Щом се върнах на Мерседес Стрийт, потънах в четене на книгите, които си бях купил. Очаквах, че неотстъпчивото минало всеки момент ще ме смачка като досадна муха — че или покривът над главата ми ще се срути, или земята под номер 2703 ще се разтвори и ще погълне цялата постройка заедно с мен. По някое време почистих трийсет и осемкалибровия револвер, заредих го, след което извадих патроните от гнездата, отново почистих оръжието и пак го заредих. Тайно се надявах, че ще бъда връхлетян от внезапен пристъп на сънливост — най-малкото, така щях да убия част от времето, — ала това, естествено, не се случи. Минутите едва се влачеха, неохотно превръщайки се в часове, всеки от които отнасяше Кенеди все по-близо до кръстовището на Хюстън и Елм Стрийт.
„Ще видиш, че днес няма да има неочаквани заспивания — обади се вътрешният ми глас, — за разлика от утрешния ден. Щом настъпи критичният момент, изведнъж очите ти ще се затворят и ще изпаднеш в несвяст. И следващия път, когато ги отвориш, Осуалд вече ще си е свършил работата и миналото ще се е защитило перфектно от намесата ти.“
Да, не бе изключено подобно нещо да се случи. Давах си сметка за това. В подобен случай пред мен изникваше следната дилема: да открия Сейди и да се оженя за нея, или да се върна и да започна всичко отначало. Като се замислих всъщност обаче, открих, че няма какво да се чудя. Вече нямах силите да се върна и да започна всичко наново. По един или друг начин всичко трябваше да свърши тук и сега. Последният изстрел на пътешественика във времето.
54
Малка овална шапка с плоско дъно, която обикновено се носи под лек ъгъл. Моделът придобива популярност след участието на Грета Гарбо във филма „Каквато ме желаеш“ (1932). — Б.пр.