Тази вечер семействата Кенеди, Джонсън и Конъли вечеряха в Хюстън — на специално тържество, организирано от Лигата на латиноамериканските граждани. Кухнята беше аржентинска — „ensalada rusa“55 и задушено, известно като „guiso“. След вечерята Джаки произнесе реч, при това на испански. А аз хапнах бъргъри и пържени картофки в потискащата някогашна бърлога на Осуалд… или поне се опитах. След първите няколко хапки се повтори историята от миналата вечер и стомахът ми изхвърли всичко.
Бях прочел и двата романа на Джон Макдоналд. Помислих си дали пък да не взема недовършената си книга от багажника на шевролета, но от идеята да я прочета ми призляваше. Накрая просто си седях в изкорубеното кресло, докато навън не притъмня. Едва тогава отидох в малката спалня, където бяха спали Розет Темпълтън и Джун Осуалд. Събух си обувките (но останах с дрехите) и се излегнах в кревата, подлагайки под главата си една от декоративните възглавнички от дневната. Бях оставил вратата открехната и не бях загасил лампата в хола. На светлинката ѝ виждах нарисуваните на стената момиченца с техните тревистозелени дрешки. Знаех си, че ми предстои дълга и мъчителна нощ, на чийто фон току-що отминалият ден щеше да ми се стори кратък; щях да лежа в сумрака с отворени очи, неспособен да се унеса дори за миг, а краката ми ще стърчат извън леглото и почти ще се опират в пода… Така навярно щяха да ме заварят и първите проблясъци на новия ден — двайсет и втори ноември, — докато проникват неусетно през прозореца.
Нощта действително се оказа дълга. Непрекъснато ме измъчваха мисли от рода на „Ами ако…?“ и „Може би трябва да…“. Естествено, Сейди също не ми излизаше от главата. Това всъщност беше най-лошото. Така копнеех за нея и тя толкова силно ми липсваше, че усещането бе сравнимо с агонията на физическите страдания. По някое време, навярно дълго след полунощ (вече се бях отказал да поглеждам часовника си; бавните движения на ръцете ми ме потискаха още повече), потънах в дрямка, лишена от всякакви сънища. И един Господ знае колко дълго щях да спя на следващата сутрин, ако не ме бяха събудили. Нечия ръка нежно ме разтърсваше.
— Хайде, Джейк. Събуди се.
Направих това, което ми казваха, макар че щом зърнах кой седи на леглото до мен, първата ми мисъл беше, че сънувам. Не беше възможно да е другояче. После обаче протегнах ръка, докоснах светлосините ѝ дънки и почувствах материята под пръстите си. Косата ѝ беше вързана, лицето ѝ бе почти без грим, а белегът на лявата ѝ буза ясно се открояваше. Сейди! Открила ме беше.
Двайсет и осма глава
22.11.1963 (Петък)
Надигнах се и я прегърнах, без въобще да се замисля. Тя също ме прегърна, притискайки се силно в обятията ми. После я целунах, неспособен да се наситя на действителното ѝ присъствие — смесения аромат на тютюн и „Ейвън“. Мирисът на червилото ѝ беше по-слаб; в напрегнатото си състояние тя неволно бе облизала по-голямата част от него. Долових шампоана ѝ, дезодоранта ѝ и лепкавия нюанс на потта, избила от напрежение. Най-вече и преди всичко обаче я докосвах — по бедрата, по гърдите и по вдлъбнатината на белега ѝ. Да, тя наистина беше тук, от плът и кръв.
— Колко е часът? — Верният ми таймекс беше спрял.
— Осем и петнайсет.
— Шегуваш ли се? Не е възможно!
— Така е. И ако ти си изненадан, аз изобщо не съм. Откога не си спал нормално, а не просто си подремвал за два-три часа?
Все още се опитвах да приема факта, че Сейди е тук, във Форт Уърт, в къщата, където бяха живели Лий и Марина. Възможно ли беше това? Как, по дяволите, бе успяла да ме намери? И това не беше единственият проблем. Кенеди също беше тук, във Форт Уърт, и в момента произнасяше реч на тържествената закуска, организирана от местната Търговска камара в хотел „Тексас“.
— Куфарчето ми е в колата — каза тя. — С костенурката ли ще тръгнем, или ще вземем твоя шевролет? Мисля, че костенурката е за предпочитане. Най-малкото, по-лесно ще я паркираме. И ако не тръгнем веднага, може да се наложи да се изръсим доста за паркинг. Черноборсаджиите вече са плъзнали навън и ще продават талоните за паркиране на безбожни цени. Видях ги още на идване.
— Сейди… — започнах, ала в крайна сметка поклатих глава, сякаш така щях да прочистя съзнанието си. Наведох се да взема обувките си. В главата ми се въртяха ужасно много мисли, но с такава бясна скорост, че не можех да уловя нито една от тях.
— Тук съм — каза тя.
Да. Това беше основният проблем.