Защото знаех какво трябва да сторя.
Шеста част
Човекът със зелената карта
Двайсет и девета глава
Не бях арестуван, но ме задържаха и ме откараха в полицейското управление на Далас с една от патрулките. Малко преди да стигнем до участъка, хората — някои бяха репортери, а други — обикновени граждани — заблъскаха по страничните прозорци и взеха да надзъртат в колата. Помислих си апатично какво ли би се случило, ако тълпата ме издърпа навън и ме линчува за опита за покушение над президента. И какво от това? Тази перспектива ни най-малко не ме тревожеше. Единственото, което ме интересуваше, беше окървавената ми риза. Хем исках да я махна, хем исках да остана с нея завинаги. Кръвта по нея беше на Сейди.
Ченгетата на предните седалки не ми задаваха никакви въпроси. Предположих, че някой ги беше инструктирал да не го правят. Ако ме бяха попитали нещо, нямаше да им отговоря. Бях потънал в мислите си. Можех да го направя, понеже вцепенението отново ме обхващаше. И аз го облякох като рицарска броня. Можех да оправя нещата. Щях да оправя нещата. Преди това обаче трябваше да поговоря с някои хора.
Затвориха ме в стая с такива ослепително бели стени, сякаш бе направена от лед. Вътре имаше маса и три неудобни стола. Седнах на единия от тях. Някъде отвън се разнасяше телефонен звън и тракаха телетипи. Хора влизаха и излизаха, говорейки на висок глас — понякога викаха, понякога се смееха. Смехът им ми звучеше доста истерично. Обикновено така се смеят хората, след като са се измъкнали на косъм от някакъв голям проблем. Навярно Едуин Уокър се беше смял по подобен начин в онази нощ на десети април, докато е говорел пред репортерите и е изтръсквал парченцата стъкло от косата си.
Същите двама полицаи, които ме бяха качили в колата си от книгохранилището, ме претърсиха и конфискуваха нещата ми. Попитах ги дали не може да ми оставят двете последни прахчета гудис. Ченгетата го обсъдиха, след което единият полицай разкъса пакетчетата и изсипа съдържанието им върху мръсната маса, разкрасена с всевъзможни инициали, мръсни думички и следи от угасени фасове. Другият наплюнчи пръста си, пробва прахчето и ми кимна.
— Искаш ли вода?
— Не — отвърнах аз и на свой ред загребах с пръсти от прахчето. Стори ми се по-горчиво от друг път, но какво от това.
Междувременно едното ченге излезе, а другото ме накара да сваля ризата си, което направих с известна неохота. Докато му я подавах, казах:
— Знам, че е доказателствен материал, но ви моля да я пазите. Кръвта по нея е на жената, която обичах. Може и да не означава много за вас, ала същата тази жена помогна за предотвратяването на покушението срещу президента Кенеди.
— Искаме я само за кръвна проба.
— Добре. Но я впишете в списъка с личните ми вещи. Държа да си я получа обратно.
— Добре.
Полицаят, който беше излязъл, се върна. Беше махнал ризата си и сега носеше обикновена бяла тениска. Заприлича ми на същата тениска, която и Осуалд беше носил — или щеше да носи, — по време на задържането му в кино „Тексас Тиътър“56. Същата фланелка, с която по-късно щеше да бъде фотографиран в профил и анфас в участъка.
В един и двайсет следобед ме въведоха в малката бяла стаичка, където се провеждаха разпитите. Около час по-късно (не мога да кажа точно, понеже в помещението нямаше часовник, а новият ми таймекс беше конфискуван заедно с другите ми лични вещи) същите двама полицаи ми доведоха и компания. Един стар мой познайник — доктор Малкълм Пери, който влезе в стаичката, помъкнал огромна черна медицинска чанта. Изгледах го смаяно. Беше тук, в полицейския участък, заради мен, защото не се налагаше да е в болницата „Паркланд“, където в един друг свят щеше да вади парченца кост и куршуми от мозъка на Джон Кенеди. Реката на историята вече бе поела по новия си курс.
— Здравейте, доктор Пери.
Той ми кимна.
— Господин Амбърсън.
Последния път, когато се видяхме, се обръщаше към мен с „Джордж“. Ако имах някакви съмнения, че ме подозират за опита за покушение, вероятно тогава щяха да се потвърдят. Аз обаче не изпитвах подобни съмнения. Знаех какво ще се случи. А и Бони Рей Уилямс със сигурност им беше разказал своята версия.
— Разбирам, че отново сте травмирали коляното си…
— Да, за съжаление.
— Дайте да го видим.
Той се опита да издърпа нагоре левия ми крачол и не можа. Ставата се бе подула твърде много. Тогава лекарят извади ножици от чантата си и двете ченгета мигом пристъпиха напред с пистолети в ръце; макар и да бяха насочили дулата им към пода, забелязах, че пръстите им са на спусъците. Доктор Пери изгледа смаяно униформените, след което разряза панталона ми по страничния шев. Огледа внимателно подпухналото ми коляно, опипа го и се зае да източи течността с помощта на подкожна игла. Стиснах зъби и зачаках мъчението да свърши. Когато това се случи, лекарят се разтършува из чантата си, намери еластичния бинт, който търсеше, и превърза — доста стегнато — травмираното място. Най-накрая изпитах известно облекчение.
56
Малко след атентата и убийството на патрулния полицай Дж. Д. Типит Лий Харви Осуалд се промъква в кино „Тексас Тиътър“. Управата на киносалона извиква полицията в 13.50 ч. Както се изяснява впоследствие, Осуалд имал 14 долара в джоба си, но влязъл в киното, без да си купи билет. Петнайсет полицаи участват в ареста му. — Б.пр.