— Това е долна лъжа!
— Знам — отвърнах. — Обаче съм готов да я изрека с гордо вдигната глава. Ако ме принудите да го направя. Обмисляте ли вече да се отървете от мен, а, Хости?
— Спести ми тия комиксови глупости. Ние не убиваме хора.
— Кажи го на братята Дием от Виетнам.
Той ме изгледа, както човек би погледнал безобидно мишленце, което ненадейно го е ухапало. При това с огромни остри зъби.
— Откъде пък реши, че Америка има нещо общо с братята Дием? Според всичко, написано във вестниците, ръцете ни са чисти57.
— Да не се отклоняваме от темата. Май ви е страх, защото в момента съм твърде популярен, за да бъда ликвидиран. Или може би греша?
— Никой не иска да те убива, Амбърсън. И никой не иска да пробива дупки в историята ти. — Той се засмя сухо. — Започнем ли да го правим, всичко ще се разпадне на пух и прах. Защото е съшито с бели конци.
— „Умираше си да съчинява небивали истории“ — изрекох аз.
— Моля?
— Хектор Хю Мънроу, известен още като Саки. Разказът се нарича „Отвореният прозорец“. Хвърли му едно око. Много е поучителен, особено що се отнася до импровизиране и измисляне на истории в реално време.
Той ме гледаше изпитателно и в проницателните му очички се мярна тревога.
— Изобщо не те разбирам. И това ме притеснява.
Някъде на запад, в посока към Мидланд, където съоръженията неспирно изпомпват нефтените кладенци, а инсталациите с газови факли замъгляват звездите, изтрещяха още гръмотевици.
— Какво искате от мен? — попитах.
— Мисля, че когато те проследим до Дерън, Дери или каквото е там, ще се натъкнем на… нищо. Все едно си се появил ей-така, от нищото.
Беше толкова близо до истината, че дъхът ми за малко да секне.
— Това, което искаме, е да изчезнеш обратно в нищото, от което си дошъл. Жълтата преса ще раздуе обичайните си спекулации и конспиративни теории, обаче ние ти гарантираме, че ще излезеш сух от водата. Ако изобщо ти пука за подобни работи, де. Марина Осуалд ще подкрепи историята ти до последната запетайчица.
— Разбирам, че вече сте говорили с нея…
— Правилно разбираш. Тя много добре знае, че ще бъде депортирана, ако не играе по свирката ни. Господата от пресата не разполагат с твои снимки; фотографиите, които ще цъфнат в утрешните издания на вестниците, ще са доста неясни.
Знаех, че е прав. Бяха успели да ме снимат само по време на бързия преход по коридора към кабинета на началника Къри, когато Фриц и Хости — и двамата едри мъже — ме бяха закрили от обективите. Освен това бях навел глава, понеже светлината от прожекторите беше твърде ярка. От друга страна, в Джоди имаше доста мои снимки — включително и портретна снимка в албума за годината, в която бях преподавал там на пълно работно време, — ала в тази праисторическа ера, преди да се появят компютърните JPEG-формати или даже факсовете, щеше да стане чак вторник или сряда, докато успеят да ги открият и публикуват.
— Сега ще ти дам една хубава история — заяви Хости. — Обичаш историите, нали? И разказите… като онзи „Отворен прозорец“?
— Аз съм преподавател по английски език и литература. Обожавам хубавите разкази.
— Слушай тогава. Значи този тип, Джордж Амбърсън, е тъй сломен от мъка заради загубата на приятелката си…
— Годеницата си.
— И така, годеница, още по-добре. Та той е тъй сломен, че зарязва всичко и изчезва. Не иска никаква публичност — а още по-малко пък безплатно шампанско, медали от президента или тържествени шествия… Само иска да се махне от цялата тая дандания и да си скърби в усамотение. Ей-това е историята, която американците обожават. През цялото време я гледат по телевизията. Тя обаче не се казва „Отвореният прозорец“, а „Скромният герой“. И за по-голяма достоверност на разказа, има и агент от ФБР, който е готов да подкрепи всяка дума и дори да прочете пред хората изявлението, което си оставил при заминаването си. Как ти звучи това, а?
Звучеше ми като манна небесна, обаче лицето ми беше непроницаемо.
— Вероятно сте абсолютно сигурни, че мога да изчезна.
— Сигурни сме.
— И можеш да ми гарантираш, че под „изчезване“ нямате предвид да се озова на дъното на река Тринити, както примерно ви е наредил директорът?
— Нищо подобно. — Хости се усмихна. Вероятно си мислеше, че усмивката му ще ми подейства, ала всъщност ме накара да се сетя за отдавнашна моя реплика от годините на пубертета: „Не се притеснявай, няма да забременееш! Като малък карах заушка!“
57
Нго Дин Дием е първият президент на Южен Виетнам. На 2 ноември 1963 г. загива заедно с брат си Нго Дин Нху при атентат, организиран от ЦРУ. — Б.пр.