— Защото може да съм си направил малка застраховчица, агент Хости.
Единият му клепач потрепна. Това беше единственият признак, че думите ми са го обезпокоили.
— Смятаме, че можеш да изчезнеш, защото сме убедени, че… да кажем, че махнеш ли се веднъж от Далас, ще можеш да разчиташ на подкрепата ни.
— Без пресконференции?
— Това е последното, което ни трябва. — Отново отвори куфарчето си. Извади оттам жълт бележник, след което ми го подаде заедно с химикалка. — Напиши ми писмо, Амбърсън. Двамата с Фриц ще го намерим утре сутринта, когато дойдем да те вземем, но спокойно можеш да напишеш отгоре: „Да послужи, където е необходимо“. Направи го въздействащо. Направи го гениално. Можеш, нали?
— Разбира се — кимнах. — Обожавам да си съчинявам небивали истории.
Той се усмихна кисело и вдигна бутилката шампанско.
— Може би ще опитам от това, докато ти си съчиняваш. И без това не бива да пиеш. Предстои ти тежка нощ. Чакат те много мили преди сън неизминати58 и така нататък.
Писах внимателно, ала въпреки това въпросното „писмо“ не ми отне много време. Мисля, че в подобен случай (не че в цялата история на света е имало случай, подобен на този) важи правилото „колкото по-кратко, толкова по-добре“. Взех идеята на Хости за „Скромния герой“ и я доразвих. Бях изключително доволен, задето бях успял да поспя няколко часа преди визитата му. Макар че подобна почивка беше крайно недостатъчна, за да прогони кошмарите, все пак бе спомогнала за прочистването и избистрянето на съзнанието ми… а аз определено имах нужда от това.
Когато приключих, Хости вече довършваше третата си чаша шампанско. Беше извадил няколко предмета от куфарчето си и ги бе наредил върху масичката за кафе. Подадох му бележника и той веднага се зачете в написаното от мен. Навън отново изтрещя гръмотевица и за момент нощното небе бе озарено от светкавица, но си личеше, че бурята все още е далеч оттук.
Докато агентът четеше, аз прегледах вещите върху масичката за кафе. Сред тях беше часовникът ми „Таймекс“ който поради някаква причина не ми беше върнат заедно с другите ми лични вещи след напускането на участъка. Имаше и очила с рогови рамки. Взех ги и си ги сложих. Бяха без диоптри. Забелязах един особен ключ, както и плик, пълен с банкноти. Както го гледах, вътре имаше поне хиляда долара в използвани двайсетачки и петдесетачки. Имаше още мрежичка за коса и бяла униформа от две части — панталон и риза. Памучният плат изглеждаше много тънък и съшит с бели конци — също като моята версия за събитията според агент Хости.
— Писмото ти си го бива — отбеляза той, след като остави бележника на масата. — Успял си да го направиш да звучи вълнуващо, като Ричард Кимбал от „Беглецът“. Гледал ли си го?
Бях гледал киноверсията с Томи Лий Джоунс, но не му беше нито времето, нито мястото за подобни разяснения. Ето защо отвърнах просто:
— Не.
— Да, и като се замисля, всъщност ще бъдеш точно това — беглец, но само от пресата и американската публика, която иска да узнае всичко за теб… От това какъв сок пиеш сутрин до това какъв размер бельо носиш… Безкрайно интересен си от човешка гледна точка, Амбърсън, но не и от полицейска. В крайна сметка не си застрелял нито приятелката си, нито Осуалд…
— Опитах се. Ако не бях пропуснал, навярно тя все още щеше да е жива.
— Не се обвинявай. Помещението е голямо, а трийсет и осми калибър не е много точен от разстояние.
Така си беше. Трябваше да се приближа до Лий поне на три-четири метра… Знаех го, понеже ми го бяха казвали, и то неведнъж. Обаче не го споменах пред Хости. И защо да го правя? Краткото ми познанство с него вече беше пред своя край. Честно казано, нямах търпение този край да настъпи час по-скоро.
— Чист си. Единственото, което трябва да направиш, е да отидеш някъде, където твоите хора да те открият и да те приберат в проклетия ти „Невърленд“. Ще успееш ли?
„Невърленд“ в моя случай явно беше заешката дупка, която щеше да ме изпрати четирийсет и осем години напред в бъдещето. Естествено, стига все още да беше на мястото си.
— Мисля, че да.
— За твое добро е да се справиш, понеже ако се опиташ да ни създаваш главоболия, ще ти го върнем тъпкано. Господин Хувър… да кажем, че не е човек, който лесно прощава.
— Ти ми кажи как да се измъкна от хотела.
— Слагаш тази бяла униформа заедно с очилата и мрежичката за коса. Ключът е за служебния асансьор. Той ще те спусне до ниво Б-1. Оттам минаваш през кухнята и излизаш през задния вход. Следиш ли мисълта ми?
58
Препратка към стиховете на Робърт Фрост (1874-1963): „И обещания ме чакат неизпълнени, и много мили преди сън неизминати“. — Б.пр.