Пет часа по-късно станах, погледнах през прозореца и не повярвах на очите си. Изгревът бе наситил двора пред мотела с такива контрастни багри и светлосенки, че приличаше на фотография в „Нешънъл Джиографик“. Всички автомобили бяха покрити със сняг, а аз виждах как дъхът ми излиза от устата на облачета пара. Вдигнах телефона, очаквайки да чуя само тишината на нефункциониращата линия, ала ето че за моя изненада ми отвърна човешки глас. Младежки глас, макар и малко сънлив. Служителят ме увери, че телефоните са в изправност, и ми заяви, че с радост ще ми извика такси. Къде точно искам да отида?
— Лисбон Фолс — казах му аз. — На ъгъла на главната и Олд Люистън Роуд.
— Универсалният магазин „Фрут“? — уточни той.
Бях отсъствал толкова дълго, че за момент не можах да съобразя какво точно ми казва. После всичко си дойде на мястото.
— Точно така. „Кенебек Фрут“.
„Прибирам се вкъщи — мина ми през ума. — Господ да ми е на помощ, прибирам се вкъщи.“
Само дето грешах — 2011 година не можеше да се нарече точно „вкъщи“, а и аз щях да остана там за съвсем кратко време… Стига, естествено, да успеех да се добера дотам. Не бе изключено престоят ми да продължи само броени минути. Ако имах дом, това бе Джоди. Или щеше да е Джоди, след като Сейди пристигнеше там. Сейди девицата. Сейди с дългите крака, дългата коса и склонността ѝ да се спъва във всяко нещо, което се изпречваше на пътя ѝ… Макар че в най-съдбовния момент аз бях този, който падна.
Сейди, с нейното лишено от каквито и да е белези лице.
Тя беше моят истински дом.
Тази сутрин таксиметровият шофьор се оказа жена. Изглеждаше на петдесет, беше набита и яка и носеше черно яке и бейзболна шапка на „Ред Сокс“, вместо такава с надпис „Лицензиран превоз“. Когато завихме по шосе 196 по посока към Лисбон Фолс, тя се обърна към мен:
— Чухте ли новините? Бас държа, че не сте — нали токът спря…
— Какви новини? — попитах аз и в същия миг изтръпнах от зловещо предчувствие: Кенеди е умрял. Не знаех дали причината е инцидент, сърдечен удар или ново покушение, но беше умрял. Миналото си пазеше територията и президентът беше мъртъв.
— Земетресение в Лос Анджелис. — Тя го произнесе „Лос Анжелийс“. — Хората от години разправят, че някой ден Калифорния ще се продъни в океана, и току-виж излязат прави. — Жената поклати глава. — Не казвам, че това ще ги сполети заради разпуснатия живот, който водят — всички тия кинозвезди и прочие, — но съм добра баптистка и няма да отрека връзката между тия две работи.
Минахме покрай лисбонското автокино. „ЗАТВОРЕНО ЗА СЕЗОНА — пишеше на фасадата, където обикновено обявяваха заглавията. — ОЧАКВАЙТЕ НИ С ОЩЕ ПОВЕЧЕ НОВИ ФИЛМИ ПРЕЗ ’64!“
— Силно ли е било?
— Казват, че има седем хиляди жертви, ама чуеш ли такава цифра, броят им със сигурност ще набъбне още. Повечето проклети мостове се срутили, шосетата се напукали и навсякъде лумнали пожари. А оная част от града, дето живеят предимно чернилки, изгоряла почти изцяло. Уортс! Ама идеално име за квартала, а? Дето живеят негрите? Уортс!59 Нали?!?
Предпочетох да си замълча. Мислех си за Дрипльо — кученцето, което имахме, когато бях на девет и все още живеехме в Уисконсин. Породата му беше улична превъзходна. Нашите ми позволяваха да си играя с него в задния двор, докато сутрин чакам училищния автобус… Учех го да сяда, да носи различни предмети, да се претъркулва и така нататък. И той доста бързо схващаше! Умно кученце беше и аз страшно си го обичах.
Щом автобусът пристигнеше, аз трябваше да затворя вратата на двора, преди да се кача. Дрипльо винаги лягаше пред стъпалата на верандата, водеща към кухнята, и ме изпращаше с поглед. После майка ми го извикваше и го нахранваше; обикновено това ставаше, след като се връщаше от гарата… Никога не забравях да затворя портата, ала ето че един ден, когато се върнах от училище, майка ми каза, че Дрипльо вече го няма. Изтичал на улицата, където бил прегазен от камион. Тя нито веднъж не ме обвини за случилото се, обаче аз ясно виждах стаения в погледа ѝ укор. Защото тя също се бе привързала към Дрипльо.
— Затворих вратата, както всеки друг път! — извиках през сълзи на майка си. Това бе самата истина; бях абсолютно убеден, че съм го сторил. Може би защото винаги го бях правил и действието се беше превърнало в навик. Същата вечер двамата с баща ми погребахме Дрипльо в задния ни двор. „Може да не е законно — отбеляза баща ми, — но ако ти не се раздрънкаш, и аз няма да се раздрънкам.“