Няколко хлапета се тътреха от другата страна на улицата. Бъбреха си нещо и се смееха на висок глас.
— Хей! — извиках им аз. — Библиотеката отворена ли е още?
Те внезапно млъкнаха и се спогледаха. Забелязах огънчетата от цигарите им… Въпреки че се намирах от отсрещната страна на улицата, можех да се закълна, че пушат трева.
— Я си го начукай! — извика ми един от младежите.
Друг се обърна с гръб към мен, наведе се и си смъкна панталона.
— Ако намериш някоя книга тука, твоя си е!
Всички избухнаха в смях и продължиха по пътя си. Направи ми впечатление обаче, че понижиха гласове и докато се отдалечаваха, честичко се обръщаха да ме погледнат.
Не се чувствах засегнат от постъпката им — не ми се случваше за първи път, — ала не ми хареса как се обръщат назад, да не говорим за шушукането им. Сякаш крояха нещо. На Джейк Епинг не му пукаше за подобни неща, но това не можеше да се каже за Джордж Амбърсън. Все пак Джордж беше преживял доста неща, ето защо Джордж се наведе, грабна от земята две бетонни парчета с размерите на юмрук и ги пъхна в предните си джобове. Ей-така, за късмет. Джейк Епинг сметна постъпката му за глупава, но не възрази.
Една пряка по-нагоре търговската зона (ако това изобщо можеше да мине за търговска зона) рязко свършваше. Зърнах някаква възрастна жена, бързаща по тротоара и хвърляща притеснени погледи към младежката тайфа, която вече беше малко по-нагоре от отсрещната страна на улицата. Непознатата носеше забрадка и нещо като респиратор от типа, който носят болните от ХОББ60.
— Госпожо, знаете ли дали библиотеката…
— Оставете ме на мира! — извика тя. Очите ѝ бяха разширени и уплашени. Луната изплува за миг зад пелената от облаци и видях, че цялото лице на старицата е покрито с язви. Една от тях — намираше се точно под дясното ѝ око — бе прояла плътта чак до костта. — Имам документ от общината, който ми дава право да излизам, така че ме оставете на мира! Отивам да видя сестра си! Ония хлапета са от гадните и скоро ще започнат да беснеят. Пипнете ли ме, ще дам сигнал и полицаят веднага ще довтаса!
„Да, бе, сигурно“ — помислих си и все така учтиво казах:
— Госпожо, искам да разбера дали библиотеката още е…
— Затворена е от години и книгите отдавна ги няма! Сега провеждат там Сбирките на омразата. Оставете ме на мира, за да не извикам полицая!
И тя се отдалечи, като на всеки няколко секунди поглеждаше през рамо, за да се увери, че не съм тръгнал подире ѝ. Изчаках малко, докато натрупа достатъчно преднина, че да не се притеснява от мен, и продължих нагоре по главната. Коляното ми се бе посъвзело от изнурителното препускане по стълбите на книгохранилището, ала продължавах да куцам и едва ли скоро щях да се възстановя. Зад спуснатите завеси на няколко къщи грейнаха светлинки, но бях сигурен, че заслугата за това не е на Централното мейнско електроснабдяване. Както изглеждаше, хората ползваха предимно газени лампи, а някои — керосинови. Повечето къщи бяха тъмни. От други бяха останали само овъглени руини. На една от съборетините бе надраскана огромна нацистка свастика, а върху стената на друга пишеше със спрей „ЧИФУТСКИ ПЛЪХ“.
„Ония хлапета са от гадните и скоро ще започнат да беснеят.“
И… нима наистина беше казала „Сбирките на омразата“?
Пред една от малкото къщи, изглеждащи в сравнително добро състояние — тази си беше досущ като аристократично имение в сравнение с останалите — видях нещо подобно на коневръз от стар уестърн. Щом се приближих, установих, че тук действително бяха връзвани коне — доказваха го конските фъшкии по земята, някои от които бяха съвсем пресни. Входът за алеята бе препречен от желязна порта. Облаците отново бяха затулили луната, обаче нямах нужда от тях, за да се досетя какво пише на оградата: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.
Някъде отпред мъжки глас изкрещя:
— Мамка му!
Направи ми впечатление, че не звучеше младежки — като някой от „беснеещите момчета“ примерно, — а и се чуваше от моята страна на улицата. Човекът очевидно бе ядосан от нещо. Не беше изключено да си говори и сам. Закрачих по-бързо напред.
— По дяволите! — извика същият глас. — Егати шибанията!
Прецених, че се намира на не повече от една пряка разстояние. Преди обаче да стигна до източника на гласа, дочух силно металическо издрънчаване, последвано от нов вик:
— Разкарайте се оттук! Разкарайте се, сополиви копеленца такива! Дим да ви няма, да не извадя патлака си!
60
Хроничната обструктивна белодробна болест (ХОББ) — едно от най-често срещаните белодробни заболявания. — Б.пр.