— За по-добри времена от тези. Устройва ли те, господин Епинг?
— Напълно. Наричай ме Джейк.
Чукнахме се. Отпихме. Не можех да си спомня последния път, когато бях опитвал нещо по-силно от бира „Лоун Стар“. Уискито имаше вкус на парещ мед.
— Нямаш ли ток? — попитах, кимайки към лампионите. Хари беше намалил пламъчетата им, навярно за да пести керосина.
Той се усмихна кисело.
— Май не си оттук, а?
Въпрос, който бях чувал и преди — от Франк Аницети в универсалния магазин „Кенебек Фрут“. По време на първото ми пътешествие в миналото. Спомних си, че тогава излъгах. Сега обаче не ми се искаше да го правя.
— Не знам как точно да ти отговоря, Хари.
Той подмина думите ми.
— По график трябва да имаме ток три дни седмично и днес е един от тези дни, обаче захранването прекъсна около шест следобед. Вярвам на „Провинс Електрик“, колкото вярвам и в Дядо Коледа.
Замислих се над думите му и се сетих за стикерите на автомобилите.
— Откога Мейн се води част от Канада?
Той така ме изгледа, сякаш искаше да каже: „Ти нормален ли си?“, но аз виждах, че всъщност разговорът му харесва. Все пак не можеше да се отрече, че е доста необикновен, а и носеше някакво усещане за другост. Зачудих се кога ли за последно е общувал свойски с някого.
— От 2005 година. Да не би някой да те е цапардосал по главата, или случайно да си бил в кома?
— Нещо подобно — отвърнах. Пристъпих до количката му, свих коляното, което още изпълняваше функциите си, без да се възпламенява от болка, и му показах темето си, където така и не беше пораснала коса. — Преди няколко месеца яко ме пребиха…
— Аха, значи затова куцаше, когато прогони ония хлапета.
— … и сега има много неща, които не си спомням.
Ненадейно подът под краката ни се разлюля, пламъчетата на керосиновите лампи потрепнаха, а снимките по стените затракаха. Петдесетсантиметровата гипсова статуетка, изобразяваща Исус с протегнати ръце, започна да се клати и да се приплъзва към ръба на полицата над камината. Божият син ми заприлича на човек, замислящ самоубийство, и като се имаше предвид сегашното състояние на нещата, май нямах право да го виня.
— Трусче — оповести съвсем спокойно Хари, когато всичко свърши. — Спомняш си ги, нали?
— Не. — Станах, отидох до камината и върнах Исус обратно при Святата му майка.
— Благодаря. Вече изгубих половината апостоли от лавицата в спалнята и скърбя за всеки, щото те бяха на моята майка. Трусчетата са леки вибрации на земната кора, тъй викат учените. Честичко стават, но, слава на Бога, големите земетресения са в Средния Запад или в района на Калифорния. Както и в Европа и Китай, разбира се.
— И хората вече си връзват лодките в Айдахо61, а? — подхвърлих, докато разглеждах фотографиите над камината.
— Още не, ама натам вървят нещата… Знаеш, че четири японски острова вече са под водата, нали?
Изгледах го потресено.
— Не.
— Трите бяха малки, обаче и Хокайдо потъна. Отиде си на дъното, все едно се возеше на асансьор. Учените разправят, че и туй било свързано със земната кора. Викат, че ако земята не спре да се тресе, ще вземе да се разцепи до към 2080 година или някъде там. И тогава слънчевата система ще има два астероидни пояса — добави равнодушно.
Допих уискито си. Зрението ми се замъгли за момент и когато отново се проясни, посочих към една от снимките, на която Хари изглеждаше на около петдесет. Пак беше в инвалиден стол, ала изглеждаше жизнен, запазен и в добро здраве, най-малкото от кръста нагоре. До него бе застанала жена с розова рокля, която ми напомни за тоалета на Жаклин Кенеди от двайсет и втори ноември шейсет и трета. Спомних си как майка ми ме бе инструктирала никога да не наричам жена, която не е хубава, „невзрачна“. Трябвало да се казва „симпатична“. Е, тази жена беше симпатична.
— Съпругата ти?
— Аха. Тука сме на двайсет и петата годишнина от сватбата ни. След две години тя почина. Щото станаха едни неща, лоши неща. Политиците ще ти кажат, че атомните бомби са виновни — по туй време вече бяха пуснати двайсет и осмата или двайсет и деветата след Ханойския ад от шейсет и девета… Ще го разправят до посиняване, ама всички знаят, че кожните язви и ракът се появиха, след като „Върмонт Янки“ разви „китайски синдром“62. В продължение на години хората протестираха срещу централата, но без резултат. „Спокойно — уверяваха ни отгоре. — Във Върмонт няма да има голямо земетресение, абсурд подобно нещо да се случи в Божиите земи, най-много някое леко трусче да ни пораздруса и толкова.“ Обаче виж какво стана.
61
Голяма част от площта на американския щат Айдахо се заема от южните краища на Колумбийското плато и Скалистите планини. Щатът се намира на 560 км от Тихия океан. — Б.пр.
62
Ироничен израз, обозначаващ тежка хипотетична авария на АЕЦ с проникване на радиоактивен материал в почвата, водата и въздуха на дадения район. — Б.пр.