После сънят ме надви, направо ме нокаутира.
Събудих се на зазоряване сред звуците на утринната птича песен и заопипвах лицето си, сигурен, че съм плакал точно преди да отворя очи. Беше ми се присънило нещо и макар да не си спомнях какво, предположих, че е било много тъжно, тъй като никога не бих се определил като ревльо.
Бузите ми бяха сухи. Нямаше сълзи.
Обърнах глава, за да погледна към часовника върху нощното шкафче, и видях, че до 6:00 остават две минути. Ако съдех по светлината, очертаваше се чудно юнско утро, а и започваше лятната ваканция. Първият ѝ ден обикновено е също толкова жадувам от учителите, колкото и от учениците, но въпреки това се чувствах угнетен. Тъжен. И то не само защото ми предстоеше да взема важно решение.
На път към банята в главата ми изплуваха три думи: „Коабънга6, Бъфало Боб!“
Както бях гол-голеничък, се спрях и се загледах в собственото си оцъклено отражение в огледалото над тоалетното шкафче. Спомних си какво бях сънувал и разбрах защо се чувствах тъжен, когато отворих очи. В съня ми се намирах в учителската стая и четях темите по английски език на възрастните курсисти, а последният звънец всеки момент щеше да сложи край на поредната гимназиална баскетболна дандания, огласяща физкултурния салон в дъното на коридора. Жена ми току-що беше излязла от сбирката на Анонимните алкохолици. Надявах се да си е вкъщи, щом се прибера, и че няма да ми се наложи да говоря един час по телефона, преди да я открия и измъкна от някоя квартална кръчма.
Сънувах, че съм извадил есето на Хари Дънинг най-отгоре върху купчината и започвам да го чета: „Не беше ден а нощ. Ноща която промени живота ми беше ноща, когато баща ми оби моята майка и моите двама братя…“
Тези два реда бяха грабнали цялото ми внимание. Предполагам на всеки биха подействали така. Като стигнах до описанието на облеклото му, очите ми запариха. Тоалетът се връзваше отлично. Наизлизат ли децата в онази необикновена октомврийска нощ, помъкнали празни торби с надеждата да ги върнат вкъщи пълни с лакомства, костюмите им неизменно отразяват последната мания. Преди пет години всеки втори хлапак, позвънил на вратата ми, носеше очила като на Хари Потър и ваденка на челото, имитираща зигзагообразния му белег. На първия ми поход за бонбони преди много, много лета бях излязъл по улиците (под зоркото око на майка ми, на която се бях примолил да спазва дистанция поне от пет метра), дегизиран като щурмовак от „Империята отвръща на удара“. Нима тогава имаше нещо чудно в това, че Хари Дънинг беше намъкнал одежди от еленова кожа?
— Коабънга, Бъфало Боб — казах на отражението си и се втурнах към кабинета. Не пазя всичките работи на учениците, никой учител не го прави — в противен случай може да се удави в тях! — но ми беше станало навик да ксерокопирам най-добрите есета. Отлични преподавателски пособия са. Никога не бих използвал това на Хари в училище, тъй като беше твърде лично, но си спомних, че все пак му бях направил фотокопие заради силно емоционалната реакция, която беше предизвикало у мен. Дръпнах най-долното чекмедже и се разрових из папките и хвърчащите листове. След петнайсетина трескави минути открих каквото търсех. Седнах на стола пред бюрото и зачетох.
Не беше ден а нощ. Ноща променила живота ми беше ноща, когато баща ми оби моята майка и моите двама братя и замалко да обие и мене. Замалко да обие и сестра ми — одари я толкова лошо че тя попадна в кома. Слет три години омря без да се сабуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обича да събира цветя и да ги слага въф вази. Случката беше като въф филм на ужасите. Не гледам филми на ужасите щото на Хелоуин през 1958 г. аз бях въф филм на ужас.
Моят брат Трой беше голям че да обикаля къщите за лакомства (15). Гледаше телевизор с мама и каза че ще ни помогне да изядеме вкусотиите като се върнем ама Елън му вика няма пък, облечи се и сам си ходи за лакомства и всички се смяхме щото всички обичахме Елън, тя беше само на 7 години но беше истинтска Люсил Бол, всеки можеше да расмее, дори татко (ако беше трезвеник, че като се напиеше винаги беше ядосан). Тя се облече като Принцеса Съмърфол Уинтърспринг офицялно а аз като Бъфало Боб и двамата героя са от любимото ни шоу ХАУДИ ДУДИ. „Деца знаете ли колко е часът?“ и „Ще метнат ли по някой фъстък калпазаните от първия ред“ и „Коабънга, Бъфало Боб!!!“ На мен и Елън много ни харесва това шоу. Тя обича Принцесата аз обичам Бъфало Боб и двамата обичаме Хауди! Искахме брат ни Туга (името му беше Артър ама всички му викаха Туга, не помна защо) да се облече като „Кмета Финиъс Т. Блъстър“ ама той нещеше, каза че Хауди Дуди било децко предаване, и щял да се облече като „Франкинщаин“ въпрекиче Елън каза че маската била страшна. Усвен това Туга ме напсува че съм взел децката ваздушна пушка „Дейзи“ щото Бъфало Боб си нямал оръжие, пък мама вика „Вземи я ако искаш Хари нее истинтска и няма даже фълшиви патрони такаче Бъфало Боб няма да се сърди.“ Това и бяха последните думи към мене и се радвам че бяха хубави щото понякога беше много строга.
6
Коабънга — култова дума на индианския вожд Гръмовно ехо, герой в телевизионното шоу „Хауди Дуди“, популярно през петдесетте. Възприета е от сърфистите в Южна Калифорния, а по-късно и от скейтбордистите и означава нещо от рода на „супер“ или „връх“ — Б.пр.