Всъщност не бе изключено и да е знаел за нас. Сейди може да е писала на своя приятелка в Савана, приятелката да е казала на друга приятелка и нищо чудно в един прекрасен момент новината, че Сейди излиза с друг мъж — такъв, който не познава законите на метлата, — да е стигнала до ушите на бившия ѝ. Ако нищо от това не се случи заради отсъствието ми, всичко около Сейди ще бъде наред.
Дамата или тигъра?
Не знам, не знам.
Времето захладнява. Идва есента.
6.10.1958 г.
Миналата вечер отново посетих автокиното. Оказа се, че това е последният уикенд, в което работи; от понеделник щяха да закачат големия надпис „ЗАТВОРЕНО ЗА СЕЗОНА“ и да добавят нещо от сорта на „ОЧАКВАЙТЕ НИ ДВОЙНО ПО-ИНТРИГУВАЩИ ПРЕЗ ’59-А!“. Афишът предлагаше избор между два кратки филма, анимация за Бъгс Бъни и още една „би-брутална хорър вечер“ със „Страховито“ и „Паразитът“. Заех обичайното си място на сгъваемия стол и изгледах „Страховито“, без да видя и една сцена от него. Беше ми студено. Имах пари за палто, ала вече се боя да купувам каквото и да било. Възпира ме мисълта за промените, които може да предизвикам.
Когато първият филм свърши, влязох в снекбара. Умирах за чаша горещо кафе. (В съзнанието ми се сблъскаха две мисли: „Това няма да промени много неща“ и „Откъде знаеш?“) Щом излязох навън, забелязах, че на детската площадка, която само допреди месец гъмжеше от дечурлига, има само едно хлапе. Момиченце с дънково якенце и яркорозово клинче. Скачаше на въже и изглеждаше досущ като Розет Темпълтън.
— По пътечката вървя, подскачам си и ето! — пееше детенцето. — В скрито камъче в калта ударих си крачето! Преброй до три, до четири, преброй сега до пет! Влюбена съм в пеперуда, също и в поет!
Не можех да остана. Треперех прекалено силно.
Може би поетите биха пожертвали света в името на любовта, но не и обикновен „малък човек“ като мен. Утре, ако заешката дупка все още е на мястото си, ще се върна. Ала преди да го сторя…
Кафето не беше единственото, което си взех от снекбара.
7.10.1958 г.
Портативният стоманен сейф е на леглото ми. Капакът му е отворен. Лопатата е в килера (нямам представа какво ли си е помислила камериерката). Мастилото в писалката ми е на привършване, но това не ме тревожи; имам да напиша още максимум две-три страници. После ще прибера ръкописа в сейфа и ще го заровя край езерото, където навремето се бях отървал от мобилния си телефон. Възнамерявам да го закопая дълбоко в рохкавата тъмна почва. Може би някой ден ще го открият. Може би ще си ти. Естествено, ако има бъдеще и ако те има теб. Това е нещо, което ще узная съвсем скоро.
Опитвам се да се убедя (ту изпълнен с надежда, ту изпълнен със страх), че трите седмици, прекарани в мотел „Тамарак“, не могат да предизвикат кой знае какви промени; все пак Ал бе прекарал в миналото четири години и беше успял да се върне в едно непокътнато настояще… макар и да имам известни подозрения, че по някакъв начин действията му са свързани с атентата над Световния търговски център или с голямото японско земетресение. Надявам се, че не е така, обаче няма как да го узная със сигурност.
И още нещо — вече не гледам на 2011 година като на настояще. Филип Нолан74 беше Човекът без родина, а аз съм Човекът без епоха. И подозирам, че винаги ще бъда. Дори 2011 да настъпи, и тогава ще съм като пришълец от друго време.
На бюрото до мен има пощенска картичка, показваща автомобили пред голям киноекран. Това бе единственият вид картички, продавани в снекбара на лисбонското автокино. Саморъчно написах и текста вътре, и адреса: господин Дийкън Симънс, гимназия на Джоди, Джоди, Тексас. В началото по инерция щях да напиша „Областна гимназия в Денхолм“, ала се сетих, че щяха да я преименуват така едва следващата или по-следващата година.
Що се отнася до самия текст, той гласи: „Драги Дийк: когато пристигне новата ви библиотекарка, наглеждай я. Ще има нужда от ангел-хранител, особено през април 1963. Моля те, довери ми се.“
— Не, Джейк — чувам в главата си гласа на Човекът с охрената карта. — Ако Джон Клейтън трябва да я убие и не успее, ще настъпят промени… а както сам установи за себе си, промените никога не са за по-добро. Без значение колко благородни и добри намерения имаш.
74
Герой от разказа „Човекът без родина“ на Едуард Хейл, публикуван за първи път през 1863 г. — Б.пр.