„Но тук става въпрос за Сейди! — ми се ще да му изкрещя и въпреки че никога не съм бил ревльо, усещам как в очите ми напират сълзи. Болезнени, парещи сълзи. — Тук става въпрос за Сейди и аз я обичам! Как само да стоя отстрани, когато Клейтън може да я убие?“
Отговорът е неумолим и неотстъпчив като самото минало:
— Затвори кръга.
Ето защо грабвам картичката и я накъсвам на малки парченца. После ги пускам в пепелника и ги запалвам. Слава богу, още няма противопожарни аларми и детектори, които да известят света за стореното от мен. Единственият по-силен звук са накъсаните ми хлипания. Чувствам се така, сякаш съм я убил със собствените си ръце. Скоро ще заровя стоманения сейф с ръкописа и ще се върна в Лисбон Фолс, където Човекът с охрената карта без съмнение много ще ми се зарадва. Няма да викам такси; възнамерявам да извървя пътя дотам, под нощното небе и звездите. Предполагам, че ще искам да се сбогувам. Всъщност сърцата не се разбиват. Ех, де да можеха…
Точно в момента обаче единственото място, където смятам да отида, е леглото ми. Там ще положа мокрото си лице върху възглавницата и ще се помоля на един Бог, в който не вярвам кой знае колко, да изпрати ангел-хранител на Сейди, за да оцелее. И да обича. И да танцува.
Сбогом, Сейди.
Ти така и не ме срещна, ала аз те обичам, скъпа.
Гражданин на столетието (2012)
Предполагам, че закусвалнята със знаменитите хамбургери на Ал вече я няма, заменена от „Л. Л. Бийн Експрес“, ала мога само да гадая; това е сред нещата, които не съм проверявал в интернет. Единственото, което знам, е, че когато се завърнах от своите приключения, заведението все още си беше там. Както и светът около него.
Е, поне засега.
Не съм сигурен за „Л. Л. Бийн Експрес“, понеже това бе последният ми ден в Лисбон Фолс. Върнах се в къщата си в Сабатъс, понаваксах си малко със съня, след което грабнах два куфара и котката си и се отправих на юг. Спрях да заредя бензин в градчето Уестбъро в околностите на Масачузетс и си казах, че местенцето е подходящо за човек без особени очаквания и претенции за живота.
Регистрирах се в „Уестбъро Хемптън Ин“. Там имаше безжичен интернет. Включих компютъра — сърцето ми така запрепуска в гърдите, че пред очите ми затанцуваха черни точици — и потърсих официалната страница на далаския „Морнинг Нюз“. Въведох номера на кредитната си карта (процес, който отне малко повече време заради треперещите ми пръсти) и получих достъп до архивите. Материалът за неизвестен атентатор, стрелял по Едуин Уокър, беше с дата 11 април 1963 година, ала нямаше нищо за Сейди от 12 април. Не открих нищо и в репортажите от следващата седмица… както и в тези от по-следващата.
Обаче не престанах да търся.
В крайна сметка намерих онова, което ме интересуваше, в броя от 30 април.
(ДЖОДИ) 77-годишният Дийкън (Дийк) Симънс и директорката на Областната гимназия в Денхолм Елън Докърти пристигнаха твърде късно в неделната вечер, за да спасят Сейди Дънхил от сериозните наранявания, но събитията можеше да се развият и доста по-зле за чаровната 28-годишна библиотекарка.
Ето какво сподели пред нас полицай Дъглас Риймс, „Ако Дийк и Ели бяха закъснели малко, госпожица Дънхил най-вероятно щеше да бъде убита.“
Симънс и Докърти отишли в дома на библиотекарката, носейки касерола с печена риба тон и хлебен пудинг. Нито един от двамата не пожела да говори за героичната си намеса. Единственото, което каза Симънс, беше: „Ще ми се да бяхме пристигнали по-рано.“
Според полицай Риймс Симънс е победил по-младия от него Джон Клейтън от Савана, Джорджия, след като госпожица Докърти запратила касеролата по нападателя, отвличайки вниманието му. По време на схватката Симънс успял да отнеме малкия револвер на противника си. Тогава Клейтън извадил нож, с който обезобразил лицето на бившата си съпруга, а после прерязал собственото си гърло. Симънс и госпожица Докърти се опитали да спрат кървенето, но без успех. Клейтън издъхнал на местопрестъплението.
Госпожица Докърти съобщи на полицай Риймс, че по всяка вероятност Клейтън е следил бившата си съпруга от месеци. Учителският персонал на гимназията бил предупреден, че бившият съпруг на библиотекарката може да се окаже опасен. По молба на директорката госпожица Дънхил предоставила снимка на Клейтън, но впоследствие било установено, че натрапникът е променил външния си вид.
75
Повече подробности за Ърни Калвърт читателите могат да научат от романа на Стивън Кинг „Под купола“. — Б.пр.