— Лани имаше ужасни дъждове — обясни тя. — Цяла седмица не престана да вали. Каналът преля и целият Долен град — така по-старите наричат центъра на града, господин Амбърсън — целият Долен град се наводни. Цял месец хранилището ни беше като Големия канал във Венеция. Госпожа Старет беше права — документите изобщо не трябваше да се местят, а сега май никой не знае защо са го направили и по чие разпореждане. Ужасно съжалявам.
Нямаше как да не изпитам онова, което Ал бе почувствал, докато се е опитвал да спаси Каролин Пулин — че съм в затвор с еластични стени. Нима сега трябваше да се навъртам около училищата и да се оглеждам за хлапе, което прилича на току-що пенсиониралия се шейсетгодишен портиер? Или седемгодишно момиче, което разсмива до сълзи с шегите си другите деца? Да чакам някой ученик да извика: „Хей, Туга, чакай малко!“
Да, бе. Непознат да се навърта около училищата в град, където първото, което виждаш в кметството, е плакат, предупреждаващ родителите за опасни непознати. Ако имаше нещо, заради което ченгетата веднага да ме приберат, то беше това.
За едно бях сигурен — трябваше час по-скоро да напусна „Дери Таун Хаус“. На цените от 1958 можех да живея на хотел седмици наред, но така щях да привлека вниманието към себе си. Реших да прегледам обявите и да си намеря стая под наем за един месец. Тръгнах към Долния град, но нещо ме накара да спра.
Та-ба-да-да… ба-да-ди-дум…
Наистина беше Глен Милър. „В настроение“ — мелодия, която имах причина да познавам отлично. Изпълнен с любопитство, тръгнах към мястото, откъдето звучеше музиката.
В края на паянтовата ограда между Канзас Стрийт и стръмния склон към Пущинака имаше малка зона за пикник: каменно барбекю и две маси, между които стърчеше ръждясала кофа за боклук. На едната беше поставен преносим грамофон и на него се въртеше голяма плоча от онези на 78 оборота.
Дългуресто момче с очила с дебели стъкла, чиито рамки бяха подлепени с тиксо, и невероятно красиво червенокосо момиче танцуваха на тревата отстрани. В Лисбонската гимназия наричахме деветокласниците „зайци“ и тези хлапета бяха точно такива. Но се движеха с грацията на опитни танцьори. Не се кълчеха; танцуваха суинг. Бях очарован, но и… какво? Уплашен? Малко може би. Изпитвах страх през почти цялото време, откакто бях в Дери. Но сега имаше и нещо друго, нещо по-силно. Нещо като страхопочитание, сякаш се бях докоснал до велико тайнство. Или бях успял да надникна (като през изцапано стъкло) в самата структура на вселената.
Защото с Кристи се бяхме запознали на курс по суинг в Люистън и това беше една от мелодиите, на която се учехме да танцуваме. По-късно — през най-щастливата ни година, шест месеца преди сватбата ни и шест месеца след това — дори участвахме в състезания и веднъж взехме четвърта награда („Първо място сред отпадналите“ — беше казала Кристи) в Регионалния шампионат по суинг. Тогава се представихме на леко забавен вариант на „Буги патъци“ на „Кей-Си и Съншайн бенд“.
„Не е случайно съвпадение“ — помислих си, докато ги гледах. Момчето носеше дънки и тениска; девойката — дълга бяла блуза и избелял червен три четвърти панталон. Прекрасната ѝ коса беше вързана на същата безсрамно привлекателна опашка, както я връзваше Кристи, когато се явявахме на състезания. В комплект, разбира се, с къси, подвити отгоре чорапки, и пола „пудел“7.
„Не може да е случайност“ — повторих си наум.
Танцуваха вариант на линди хоп, известен още като хелсапопин — „дяволско подскачане“. По принцип се играеше бързо — главозамайващо бързо, ако си достатъчно издръжлив и пъргав, но момчето и момичето танцуваха бавно, защото още учеха стъпките. Познавах всяко движение, макар че от пет години не бях танцувал. Приближаване, хванати за ръце. Леко навеждане и подритване с левия крак; чупка в кръста така, че да изглежда, сякаш двамата тръгват в различни посоки. Разделяне, все още хванати за ръце, после тя се завърта първо наляво, после надясно…
Хлапетата обаче объркаха обратното завъртане и се проснаха на тревата.
— Уф, Ричи! Никога няма да научиш тази стъпка! Безнадежден си! — сгълча го през смях девойката. Легна по гръб и се загледа в небето.
— Простете, госпойце Скарлет! — изписука момчето с женствено гласче, което през двайсет и първи век би предизвикало доста неуместни от гледна точка на половата толерантност подмятания. — Аз съм само недодялано селянче, но ще науча тоз’ танц, та ако ще да пукна.
7
През петдесетте години на миналия век жените носят панталони само за работа в градината или у дома. Предпочитани са роклите и полите (най-модни са тесните и полите „пудел“). Последните са едноцветни, на ластик, много широки, с дължина малко под коляното и с апликация на бял копринен пудел. Били са толкова популярни, че са се превърнали в символ на петдесетте. — Б.пр.