Опаковах нещата си, разтребих, нахлузих пончото си и се отправих по пътя си.
Дъждът беше силен, обувките ми се изкаляха, температурата се понижи. Бъхтах се дълго и студът проникна до костите ми. Пръстите на ръцете и краката ми станаха безчувствени.
Непрекъснато се оглеждах за подслон, но не можах да открия никакво място, където да се скрия от бурята. По-късно потопът премина в ръмене, накрая — в леко росене, като мъгла, когато видях в далечината нещо, което можеше да е храм или светилище. Отправих се към него с надежда за топъл чай, огън и възможност да сменя чорапите и да почистя обувките си.
Един свещеник ме спря на портата. Казах му какво е състоянието ми и той се почувства неудобно.
— Наш обичай е да даваме подслон на всеки — изрече той. — Но има един проблем.
— Ще се радвам да направя дарение в пари — обясних аз, — ако твърде много хора са минали оттук и са намалили запасите ви. Всъщност исках само да се стопля.
— Не, не е за запасите — каза той, — пък и ако става дума, твърде малко хора бяха тук напоследък. Проблемът е от друг характер и се затруднявам да ви го кажа. Заради него изглеждаме старомодни и суеверни, докато всъщност това е един много съвременен храм. Но напоследък бяхме… ъ-ъ-ъ… преследвани.
— Нима?
— Да. Дяволски изчадия започнаха да идват и да си отиват от библиотеката и стаята за записи до килията на главния свещеник. Дебнат из храма, ходят по стаите ни, крачат по земята, после се връщат в библиотеката или изчезват.
Той изучаваше лицето ми, сякаш търсеше присмех, неверие — каквото и да е. Аз само кимнах.
— Много е неприятно — добави той. — Опитахме с няколко прости прогонвания на духове, но без резултат.
— И откога това? — попитах.
— От около три дена — отговори той.
— Навредили ли са на някого?
— Не. Те много ни плашат, но досега никой не е засегнат. И много ни безпокоят — когато се опитваме да заспим, тоест да медитираме, — защото причиняват нещо като изтръпване и понякога карат косите ни да настръхват.
— Интересно — казвам аз. — Много ли са?
— Различно. Обикновено е само едно. Понякога две. Рядко три.
— Библиотеката ви случайно има ли компютърен терминал?
— Да, има — отговори той. — Както ви казах, много сме съвременни. Съхраняваме документацията си в него и можем да си разпечатаме свещени текстове, които нямаме подръка, както и други неща.
— Ако изключите терминала за един ден, може би ще си отидат — казах му аз — и не вярвам да се върнат.
— Ще трябва да се посъветвам с главния свещеник. Знаете ли нещо по този въпрос?
— Да, и междувременно все още бих искала да се стопля, ако може.
— Много добре. Оттук.
Последвах го, като изчистих обувките си и ги свалих, преди да вляза. Той ме заведе в задната част на храма в една привлекателна стая, която гледаше към градината.
— Ще отида да се погрижа да ви приготвят нещо за ядене и мангал с дървени въглища, за да се стоплите. — И той се извини и излезе.
Оставена сама, аз се радвах на златната рибка, която само на няколко стъпки плуваше в езерце, чиято повърхност от време на време се набраздяваше от дъждовни капки, на малък каменен мост, прехвърлен над езерцето, и на каменна пагода. Пътеки лъкатушеха между камъните и храстите. Исках да мина по този мост, толкова различен от някой метален свод — изпъкнал, студен и тъмен!, — и да се загубя там за век — два. Вместо това седнах и признателно изгълтах чая, който пристигна почти веднага, стоплих краката си и изсуших чорапите си на мангала, донесен малко след това.
По-късно вече вечерях и се наслаждавах на разговора с младия свещеник, който бях помолила да ми прави компания, а главният свещеник дойде и лично ме приветства — и тогава видях първия си епигон за деня.
Приличаше на съвсем малък слон с три хобота, който вървеше по една от витите градински пътеки и помиташе въздуха от двете си страни с онези змиевидни израстъци. Още не ме беше забелязал.
Показах го на свещеника, който не гледаше в тази посока.
— О, боже! — възкликна той и опипа броеницата си. Докато гледаше нататък, аз преместих тоягата си на достъпно разстояние.
Епигонът се приближаваше, затова побързах да довърша ориза и зеленчуците си. Страхувах се, че блюдото ми ще се прекатури в схватката, която скоро щеше да започне.
Свещеникът погледна към мене, щом чу стърженето на тоягата по камъните на пода.
— Нямате нужда от това — каза той. — Както ви обясних, тези демони не са агресивни.