Поклатих глава, докато преглъщах поредната хапка.
— Този ще нападне — възразих, — като разбере, че съм тук. Знаете ли, всъщност той търси точно мене.
— О, боже! — повтори той.
Изправих се, когато хоботите му се насочиха към мен и той приближи моста.
— Този е по-плътен от обикновено — установих аз. — Три дена, а?
— Да.
Отстраних подноса и направих крачка напред. Внезапно той се озова на моста и хукна към мен. Срещнах го с вдигната тояга, която той избегна. Завъртях я два пъти и ударих, докато се обръщаше. Ударът ми улучи земята, два хобота ме засегнаха едновременно — по гърдите и по бузата. Епигонът изчезна като изгорен водороден балон, а аз стоях, разтривах лицето си и се оглеждах.
Друг се вмъкна в стаята ни откъм храма. Нападнах го внезапно и уцелих от пръв път.
— Смятам, че вече трябва да си тръгвам — казах аз. — Благодаря ви за гостоприемството. Предайте на главния свещеник съжалението ми, че не можах да поговоря с него. Стоплена съм, нахранена съм и научих каквото исках да знам за вашите демони. Дори не си правете труда за терминала. Те вероятно скоро ще престанат да ви посещават и вече няма да се върнат.
— Сигурна ли сте?
— Познавам ги.
— Не знаех, че терминалите са преследвани. Продавачът не ни каза.
— Сега всичко би трябвало да е наред.
Той ме изпрати до портата.
— Благодаря ви, че прогонихте демоните — каза той.
— Благодаря, че ме нахранихте. Довиждане.
Пътувах още няколко часа, докато намеря място за нощуване в плитка пещера, като използвах пончото си за завеса срещу дъжда.
А днес дойдох тук, за да видя вълната на смъртта. Но още не. В това море не са достатъчно големи. Моята е още някъде оттатък.
19. Планината Фуджи от Шичиригахама
Фуджи край пиниите, през сенките, с надигащи се облаци до нея… Наближава изравняването на нещата. Времето е хубаво, здравето ми — стабилно.
Срещнах двама монаси на пътя вчера и вървях с тях известно време. Бях сигурна, че съм ги виждала и някъде другаде, затова ги поздравих и ги попитах дали това е възможно. Те казаха, че и те самите отивали на поклонение в далечен храм, и признаха, че и аз съм им се струвала позната. Обядвахме заедно край пътя. Разговорът ни се ограничаваше до баналности, макар че ме попитаха дали съм чувала за посещавания от демони храм в Канагава. Колко бързо се разпространяват такива новини. Казах, че съм чула, и размишлявахме над странността на това явление.
След някое време започнах да се дразня. Накъдето и да завиех, все се оказваше, че пътят ни съвпада. Макар да нямах нищо против малко компания, не желаех дълготрайни придружители, а техният път се доближаваше прекалено много до моя. Накрая стигнахме до един разклон и аз ги попитах накъде ще тръгнат. Те се поколебаха, после казаха, че ще тръгнат надясно. Аз тръгнах наляво. След малко ме настигнаха. Казаха, че са променили намеренията си.
Щом пристигнахме в следващия град, предложих на човек с кола добра сума, за да ме откара в съседното село. Той се съгласи, потеглихме и ги оставихме там.
Слязох, преди да стигнем до съседното селище, платих му и го гледах как си отива. След това поех по пешеходната пътека, която бях видяла — тя извеждаше на главното разклонение; него следвах. На едно място се отклоних от пътеката и минах през гората, докато попаднах на друга пътека.
Преспах далеч от нея, щом най-после спрях да нощувам, и на следващата сутрин си направих труда да залича всякакви следи от присъствието си там. Монасите не се появиха повече. Може и да са били съвсем безобидни или пък плановете им — съвсем други, но трябва да бъда вярна на грижливо култивираната си параноя.
Което ме кара да забележа онзи мъж в далечината — западняк, ако се съди по дрехите му… От известно време се мотае насам, прави снимки. Скоро ще го заблудя, разбира се, ако ме следи — дори и ако не го прави.
Ужасно е да си принуден да бъдеш параноик прекалено дълго. Скоро ще започна да подозирам и учениците от началното училище.
Гледам Фуджи, докато сенките се удължават. Ще продължа да я наблюдавам до появата на първите звезди. После ще се измъкна.
И така, виждам, че небето потъмнява, фотографът най-сетне прибира техниката си и си тръгва.
Оставам нащрек, но щом виждам първата звезда, присъединявам се към сенките и избледнявам като деня.
20. Планината Фуджи от прохода Инуме
През мъглата и над нея. Преди малко беше валяло. И ето я Фуджи, с буреносни облаци над челото. По много причини съм изненадана, че съм стигнала толкова далече. Този изглед обаче показва, че си е струвало.