— Мери.
Гласът му е мек и горещ.
— Да? — отзовавам се аз.
— Ти се върна да пътуваш из Япония. Идваш при мен, нали?
Илюзията е разбита. Това е Кит. Грижливо е изваял своята форма на епигон и я е приел, за да ме посети. В манастира трябва да има терминал. Ще се опита ли да ме насили?
— Бях на път да се срещна с теб, да — успявам да изрека.
— Можеш да се присъединиш към мен сега, ако ще го правиш.
Той протяга чудесно оформена ръка като за благословия.
— Трябва да изясня няколко дребни въпроса, преди да се съединим.
— Какво би могло да бъде по-важно? Видях медицинските картони. Наясно съм със състоянието на тялото ти. Трагично ще бъде да умреш по пътя, толкова близо до възвеличаването си. Ела сега.
— Чакал си толкова дълго, че това ще е нищо за теб.
— За тебе съм загрижен, не за себе си.
— Уверявам те, ще взема всички предпазни мерки. Междувременно има нещо, което ме смущава.
— Кажи ми го.
— Миналата година имаше революция в Саудитска Арабия. Тя изглеждаше обещаваща за саудитите, но пък заплашваше снабдяването на Япония с гориво. Изведнъж на хартия новото управление започна да изглежда много лошо, а една контрареволюционна групировка заприлича на по-силна и по-умерена, отколкото беше в действителност. Велики сили се намесиха успешно на страната на контрареволюционерите. Сега те са на власт и са дори още по-лоши от първото правителство, което беше свалено. Изглежда възможно, макар и неразбираемо за хората, компютърните сведения по целия свят някак си да заблуждават. И сега конференцията в Осака се организира, за да се изработи ново споразумение с последния режим. Като че ли Япония ще получи много голям дял в него. Ти някога ми каза, че стоиш над такива светски въпроси, но се питам така ли е. Ти си японец, обичаш родината си. Би ли могъл да си замесен в това?
— И какво, ако съм? Това е толкова дребен проблем в светлината на вечните ценности. Ако има нюанс на сантименталност към такива неща, останал в мен, не е непочтено да помагам на страната и народа си.
— А щом си го направил, няма ли някой ден пак да получиш подтик да се намесиш по друг въпрос, когато навикът и сантименталността ти подскажат да постъпиш така?
— И какво от това? — отговаря той. — Само протягам пръст и изтривам малко прах от илюзията. Ако е въпросът, това ме освобождава дори още повече.
— Разбирам — казвам аз.
— Съмнявам се, че разбираш, но ще разбереш, когато се присъединиш към мен. Защо не го направиш сега?
— Скоро — съгласявам се. — Първо да си уредя нещата.
— Ще ти дам още няколко дена — казва той — и после трябва да бъдеш с мен завинаги.
Навеждам глава.
— Скоро пак ще се видим — казвам му.
— Лека нощ, любов моя.
— Лека нощ.
Той се понася отново, краката му не докосват земята и минава през стената на манастира.
Посягам към лекарството си и брендито. По двойна доза от всяко…
22. Планината Фуджи от река Сумида в Едо
И така, стигам до кръстопътя. Гравюрата показва лодкар, който превозва хора през реката към града и вечерта. Фуджи стои тъмна и мрачна на най-далечното разстояние. Тук наистина мисля за Шарон, но тази мисъл не е така добре дошла, както можеше да бъде някога. Въпреки това самата аз тръгвам по моста.
Тъй като Кит ми е обещал малко милост, крача свободно по ярките улици, вдъхвам миризмите, слушам шумовете и гледам хората, които вървят по пътя си. Питам се какво ли би направил Хокусай днес? Той мълчи по въпроса.
Пия по малко, усмихвам се от време на време, дори ям солидно. Опитвам се отново да върна живота си. Не търся утешение във философията или литературата. Нека просто да повървя из града тази вечер, да нося сянката си над лица и фасади, барове и театри, храмове и учреждения. Всичко, което се мярка наблизо, е добре дошло тази вечер.
Ям суши, играя комар, танцувам. За мене вече няма вчера, няма утре. Когато един мъж слага ръка на рамото ми и се усмихва, аз я премествам на гърдите си и се смея. Той е добър за едночасово упражнение и смях в малката стая, която ни намира. Карам го да вика няколко пъти, преди да си отида, макар че ме моли да остана. Твърде много имам да правя и да видя, любов. Поздрав и прощаване.
Ходене… През паркове, алеи, градини, площади. Кръстосване… Малки мостове и по-големи, улици и тротоари. Лай, куче! Викай, дете! Плачи, жено! Аз идвам и си отивам между вас. Усещам ви с безстрастна страст. Поемам ви всичките в себе си, където за една нощ мога да побера и света.
Вървя под лекия дъжд и прохладата след него. Дрехите ми са влажни, после — пак сухи. Влизам в храм. Плащам на такси, за да ме разведе из града. Ям късно. Посещавам друг бар. Попадам на пусто игрище, където се полюлявам и гледам звездите.