— Не е правилно. Ще трябва да извикам управителя.
Въздъхвам.
— Не — казвам аз. — Не искам. Ще отида във фоайето и ще уредя напускането си така, както уредих пристигането си.
Връщам се. Завивам наляво към фоайето.
— Парите ви — казва той. — Щом сте ги оставили в стаята, трябва да се качите и да си ги вземете.
Поклащам глава.
— Предадох си и ключа.
Влизам във фоайето. Отивам до стола в ъгъла — най-отдалечения от служителите. Сядам. Дребният човек ме следва.
— Ще кажете ли на хората зад бюрото, че искам да си платя? — питам го аз.
— Номерът на стаята ви?…
— Седемнайсет.
Той леко се покланя и отива към плота. Говори с жена, която ме поглежда няколко пъти. Не мога да чуя думите им. Накрая той взема от нея ключ и тръгва. Жената ми се усмихва.
— Той ще донесе ключа и парите от стаята ви — казва тя. — Хареса ли ви при нас?
— Да — отговарям. — Щом сте се погрижили за това, вече ще си тръгвам.
И се надигам.
— Моля почакайте — казва тя, — докато се оформят документите и ви издам квитанция.
— Не искам квитанция.
— От мен се изисква да ви я издам.
Сядам обратно. Държа тоягата между коленете си. Сграбчвам я с двете си ръце. Ако се опитам да си тръгна сега, тя вероятно ще извика управителя. Не искам повече да привличам нито капка внимание към себе си. Чакам. Контролирам дишането си. Изпразвам мозъка си.
След малко човекът се връща. Подава й ключа и плика. Тя шумоли с хартиите. Пъха някакъв формуляр в една машина. Чува се кратко механично потракване. Тя измъква формуляра и го гледа. Брои парите в моя плик.
— Платили сте точно, госпожо Смит. Ето ви квитанцията.
Тя откъсва горния лист от един кочан. Във въздуха се появява някакво особено усещане, сякаш тук преди секунда е паднала светкавица. Бързо ставам.
— Кажете ми — питам — това тук частна собственост ли е или е част от верига?
Междувременно вървя, защото знам отговора, преди да ми го кажат. Усещането се засилва, локализира се.
— Верига сме — отговаря тя и се оглежда неспокойно.
— С централна администрация?
— Да.
Зад жената, на специалното място, където сетивата се събират, за да опишат действителността, виждам да се оформя фигура на прилепоподобен епигон. Тя вече усеща присъствието й, но не може да разбере. Остава ми само мо чи чу, както казват китайците — незабавно действие без мисъл и колебание. Стигам до плота, слагам на него тоягата си под съответния ъгъл, навеждам се сякаш да си взема квитанцията и бутам тоягата си така, че тя се хлъзва, прелита над плота и преди да падне, малкият й метален връх се спира в корпуса на компютърния терминал. Осветлението незабавно угасва. Епигонът се свива и се разсейва.
— Токът спря — констатирам, вдигам жезъла си и се обръщам да си тръгна. — Приятен ден.
Чувам я, че се обажда на момчето, за да провери електрическото табло.
Излизам от фоайето и посещавам тоалетната, където за всеки случай вземам таблетка. След това се връщам в малкото коридорче, пресичам го и напускам зданието. Бях приела, че това рано или късно ще се случи, така че не бях неподготвена. В този случай микроминиатюрната верига в жезъла ми беше достатъчна и макар че бих предпочела това да стане по-късно, може би за мен беше добре, че стана точно сега. След тази опасност се чувствам по-жива, по-бдителна. Това усещане, това познание ще ми е от полза.
То не ме достигна. Нищо не неправи. Основното положение е непроменено. Радвам се, че извлякох изгода на такава ниска цена.
И все пак искам да съм далече и на открито, където съм силна, а онова — слабо.
Крача в свежия ден, късче от живота ми е на планината по времето за закуска.
3. Планината Фуджи от Ходогая
Намирам място с преплетени борове близо до Токайдо и спирам да погледна Фуджи измежду тях. Пътниците, които преминават през първия час на моето бдение, не приличат на пътниците на Хокусай, но няма значение. Конят, паланкинът, сините дрехи, големите шапки са изчезнали в миналото и за вечни времена пътуват вече само на гравюрата. Търговец или благородник, крадец или прислужник — решавам да гледам на тях така или иначе като на поклонници, стига само да са във, през или вън от живота. Моята болнавост, бързам да кажа, може да бъде извинена, тъй като имах нужда от допълнително лечение. Сега обаче съм се стабилизирала и не знам дали медикаментите или медитацията са причината за моята повишена проницателност във финеса на светлината. Фуджи почти се движи в полезрението ми.